Кимнах.
— Подробна работа.
— Така е. Добре… по стените няма нищо интересно… семейни снимки, репродукции… дипломи.
— Ами адвокат?
— На стената ли?
— Не, Бет — адвокат… кой е техният адвокат?
Тя ми се усмихна и отговори:
— Не ти харесва, когато хората ти се правят на много умни, нали? Но ти…
— Продължавай, моля те. Адвокатът. Бет сви рамене.
— Да, открихме името на адвокат от Блумингтън, Индиана, така че ще се свържем с него. Разговарях по телефона с родителите и на двамата… Най-неприятната част от работата.
— И за мен.
— Уговорих ги да не идват. Обясних им, че атомът свърши, ще им пратим останките, за да извършат каквото погребение искат. Ще оставя Макс да им каже, че може да се наложи да задържим тук много лични вещи, докато решим случая и го предадем в съда. Всичко е толкова ужасно, нали знаеш, когато имаш убийство… смъртта е достатъчно страшна. Убийството е… е, тежко е за всички.
— Зная.
Тя придърпа още един лист и каза:
— Направих проверка за „Спирохета“ в УКН, Бреговата охрана и даже в митническата служба. Интересно е, че навсякъде са знаели за тази яхта — обръщали са внимание на този модел. Във всеки случай семейство Гордън са били чисти. Доколкото всички си спомнят, „Спирохета“ никога не е била забелязвана в открито море и няма никакви подозрения, че жертвите са се занимавали с контрабанда, наркотици или каквато и да било незаконна дейност.
— Добре. — Не беше съвсем вярно, но в момента не си струваше да го споменавам.
— За твоя информация — продължи Бет, — „Формула 3038К-1“ има газене осемдесет и четири сантиметра, което й позволява да навлиза в сравнително плитки води. Носи осемдесет и осем галона гориво и има два 7,4–литрови двигатели „Мъркрайзър“ с 454 конски сили. Може да достига скорост до сто и двайсет километра в час. Новите струват около деветдесет и пет хиляди долара, но тази е била използвана и семейство Гордън са я купили за седемдесет и пет хиляди. — Тя вдигна поглед от доклада си. — Това е изключително скъпа яхта, много повече, отколкото двамата са можели да си позволят да купят и поддържат, и повече, отколкото им е трябвало, за да пътуват до острова — все едно да си купиш ферари, за да ходиш на работа.
— Доста информация си събрала.
— А ти как мислеше?
— Не обърнах внимание на въпроса й.
— Струва ми се, че можем да изключим наркотиците и всичко това. Що се отнася до купуването на тази страхотна яхта, може да не им е трябвала за всеки ден, а просто за всеки случай.
— Какъв случай?
— В случай че ги преследват.
— Кой би ги преследвал? И защо?
— Не зная. — Взех си поничка с канела и я захапах. — Добре. Ти ли си ги правила?
— Да. Правя и понички с крем, еклери и понички с желе.
— Впечатлен съм, но на торбичката пише, че са от фурната на Никол.
— Голям детектив си.
— Да, госпожо. Какво друго си открила?
— Получих разрешение от областната прокуратура да изискам телефонните разговори на семейство Гордън за последните две години.
Напрегнах се.
— Да?
— Ами, както ти очакваше, много разговори с родители, приятели, роднини и така нататък — с Индиана за Том и с Илинойс за Джуди. Много разговори с Плъм Айланд, сервизи, ресторанти и прочее. Няколко разговора с Пеконийското историческо дружество, Маргарет Уили, два с дома на Максуел, един с Пол Стивънс в къщата му в Кънектикът и десет разговора с теб за последните дванайсет седмици.
— Така ще да е.
— Така е. Освен това два-три разговора месечно с винарните „Тобен“ в Пеконик, както и с Фредрик Тобен в Саутхолд и пак с него в Пеконик.
— Този господин има къща до морето в Саутхолд и поддържа апартамент във винарната, която е в Пеконик — съобобщих й аз.
Тя ме изгледа.
— Откъде знаеш всичко това?
— Защото Ема — председателката на Пеконийското историческо дружество, която току-що си тръгна — е близка приятелка с господин Тобен. Освен това утре вечер съм канен на събиране в крайбрежното имение на негова светлост.
Мисля, че и ти трябва да дойдеш.
— Защо?
— Това е добра възможност да побъбриш с някои местни хора. Макс навярно ще бъде там.
— Добре.
— Ще трябва да вземеш подробностите от Макс. Всъщност аз нямам официална покана.