— Много великодушно от твоя страна. И какво ще искаш в замяна?
— Нищо. На теб ти трябва тласък в кариерата. А аз съм на върха на своята.
— Всъщност ти си загазил и разрешаването на този случай няма да ти помогне да се оправиш — само ще загазиш още повече.
— Няма значение.
Тя си погледна часовника и рече:
— Трябва да се срещна с Макс.
— Ще те изпратя до колата ти.
Излязохме навън, Бет се качи във форда си и каза:
— Ще се видим най-късно утре вечер на събирането у Тобен.
— Точно така. Можеш да дойдеш заедно с Макс — усмихнах се аз. — Благодаря, че намина.
Тя потегли, но изведнъж наби спирачки и задъхано викна през прозореца:
— Джон, ти спомена, че семейство Гордън търсели заровено съкровище. Като важна археологическа находка — на Плъм Айланд — държавна земя — е трябвало да я откраднат от острова и да я заровят на собствена територия — земята на Уили. Нали така?
Усмихнах се и направих знак с палци нагоре, после се обърнах и влязох в къщата. Телефонът вече звънеше. Беше Бет.
— Какво са открили? — попита тя.
— Телефонът може да се подслушва.
— Джон, кога можем да се срещнем? Къде?
Гласът й звучеше развълнувано, както и би трябвало.
— Ще ти позвъня — отвърнах аз.
— Обещай ми.
— Естествено. Междувременно, съветвам те да го пазиш в тайна.
— Разбирам.
— Чао…
— Джон.
— Да?
— Благодаря.
Затворих.
— Моля.
Излязох през задната врата на кухнята и тръгнах към кея. Бях открил, че е чудесно място за размисъл.
Над водата висеше утринна мъгла. Една малка лодка се носеше през сивкавите изпарения. Пътят й щеше да пресече голяма яхта и мъжът в лодката вдигна нещо, после чух високо тръбене — сигнал при мъгла — и разбрах, че е от онези устройства с въздух под налягане, които вият като не знам какво си. В морето този звук се среща често, така че човек никога не му обръща внимание, навярно даже ако го чуе в ясен слънчев ден — нали големите кораби го използват и за да повикат катер от пристанището да прибере екипажа. А ако се разнесе наблизо, можеш да не чуеш два пистолетни изстрела непосредствено един след друг. Сирена вместо заглушител? Хитро.
Сега наистина всичко си идваше на мястото, даже най-незначителните подробности. Бях доволен, че съм открил мотива — съкровището на капитан Кид. Но не можех мно-го добре да свържа Тобен, Стивънс или когото и да било другиго с убийството. Всъщност по време на параноичните си пристъпи си мислех, че Макс и Ема също може да са замесени.
Като се имаше предвид местното общество, наистина можеше да става въпрос за заговор с участието на много хора. Но кой всъщност беше натиснал спусъка? Опитах се да си представя Макс, Ема, Тобен и Стивънс, а може би дори и Цолнър, всички на задната веранда на къщата на Том и Джуди… Или навярно някой друг, някой, когото изобщо не бях виждал или за когото не се бях сещал. Трябва да си много внимателен и адски сигурен, преди да наречеш някого убиец.
Освен това трябваше да открия съкровището — не защото давах и пукната пара за него, а защото всички останали щяха да питат къде е. Малкият Джони тръгва да търси съкровища. Трябва да надхитри неколцина зли пирати, да вземе съкровището и да го предаде на държавата. Каква потискаща мисъл!
Зачудих се дали няколко милиона в злато и скъпоценности биха ме направили щастлив. „Златото, което прелъстява и светци.“ Преди да се задълбая прекалено надълбоко в тази мисъл, си спомних за всички хора, умрели заради това злато — навярно мъжете, чийто кораб бе нападнал Кид, след това някои от собствения му екипаж, самият Кид — и още кой знае колко мъже и жени през последните три века. И накрая Том и Джуди Гордън. Имах тревожното предчувствие, че смъртоносната върволица няма да спре дотук.
27.
Към пладне наминах покрай цветарския магазин и оставих нощното гърне. Не бях закусвал, затова поканих Ема на обед, но тя каза, че била заета. Петъците в цветарството били натоварени дни — събирания, вечери и така нататък. Освен това имало три погребения, които по характера си са непредвидими събития. Имала постоянна поръчка от винарните „Тобен“ всеки уикенд да зарежда с цветя ресторанта и фоайето им. И разбира се, следващата вечер беше голямото соаре на Фредрик.
— Плаща ли си сметките? — попитах.
— Не. Затова му го казах направо. В брой или с кредитна карта. Никакви чекове. И го отрязах за поръчките за дома му.
Каза го по начин, който предполагаше, че би искала да отреже нещо повече.
Тръгнах си и се поразходих. Характерът на кратката ни връзка някак си се бе променил. Тя определено се държеше малко хладно. Жените си имат начини да те смразят и ако се опиташ да ги стоплиш, просто смъкват още повече температурата. За тази игра трябват двама и картите вече са белязани, затова винаги предпочитам да не играя.