Купих си сандвич и бира, върнах се в джипа и отидох на скалата на Том и Джуди. Поседях там и си изядох обяда. Ридовете на капитан Кид. Невероятно. И не изпитвах никакви съмнения, че числото 44106818, което беше част от историята, по някакъв начин е щяло да бъде свързано с ерозиралия участък от скалата, където са щели да открият съкровището — четирийсет и четири крачки или четирийсет и четири градуса, десет крачки или десет градуса, или нещо подобно. Можеш да си играеш с числата и тяхното значение и накрая да стигнеш до място по твой собствен избор.
— Страхотни сте били двамата. Адски ми се иска да ми се бяхте доверили. Сега нямаше да сте мъртви.
Сякаш в отговор, някъде наблизо изчурулика птичка.
Изправих се на скалата и с бинокъла си погледнах към фермите и лозята на юг, докато не забелязах Кулата на Тобен Ужасния, която се издигаше над ледниковата равнина, най-високото нещо в целия район — вторият пенис на лорд Фреди.
— Лайнар такъв — гласно казах аз.
Реших, че ми се иска да се махна надалеч — надалеч от телефона, от къщата, от Бет, Макс, Ема, ФБР, ЦРУ, от шефовете ми и дори от приятелите ми в Ню Йорк. Когато погледнах през Пролива към Кънектикът, ми хрумна да ида до казиното „Фоксуудс“.
Слязох от скалата и подкарах към ферибота на Ориент. Пътуването мина приятно, Проливът бе спокоен и след час и двайсет минути с джипа ми бяхме в Ню Лондон, Кънектикът.
Потеглих към „Фоксуудс“, огромното казино и хотел насред пустошта — всъщност на земята на племето машантукет пекуот. Взех си стая в хотела, купих си необходимите ми тоалетни принадлежности, качих се в стаята, разпечатах четката си за зъби, после слязох в казиното да се срещна със съдбата си.
Имах голям късмет на двайсет и едно, излязох на нула на ротативните, загубих малко на зарове и на рулетка. До осем вечерта бях на загуба само с около две хиляди долара. Страхотно забавление.
Опитах се да се поставя на мястото на Фреди Тобен — разхождам се с гадже под ръка, олеквам с по десет бона на уикенд, винарната работи, но не достатъчно бързо. Целият ми свят скоро ще се разсипе. И все пак аз продължавам в същия дух и дори ставам по-безразсъден с хазарта и пилеенето, защото скоро ще ударя джакпота. Не този джакпот във „Фоксуудс“, а джакпотът, който е бил заровен от триста години и аз зная къде е, а той е мъчително близо, навярно мога да видя къде е заровен, когато минавам покрай Плъм Айланд с яхтата си. Но не мога да взема това съкровище без помощта на Том и Джуди Гордън, на които съм се доверил и които съм привлякъл за свои партньори. И аз, Фредрик Тобен, съм направил добър избор. От всички плъмайландски учени и служители, които съм срещал, Том и Джуди са тъкмо онези, които искам да привлека — млади, умни, сериозни, имат усет и най-важно, проявяват вкус към добрия живот.
Реших, че Тобен е привлякъл семейство Гордън скоро след пристигането им тук, както свидетелстваше фактът, че четири месеца по-късно те се бяха пренесли от къщата недалеч от ферибота в сегашната си къща до морето. Това беше станало по предложение на Тобен, също както и купуването на яхтата.
Очевидно Фредрик Тобен бе дебнал плъмайландската си връзка и навярно беше отхвърлил доста кандидати. Предполагах, че е имал друг партньор от острова, но нещо се беше объркало и този човек или тези хора сега бяха мъртви. Трябваше да проверя дали преди две-три години някой от служителите не е бил постигнат от преждевременна смърт.
Осъзнах, че проявявам към Фредрик Тобен неприемлива предубеденост — че наистина искам той да е убиецът. Не Емане Макс, не Цолнър, даже не Стивънс. Фредрик Тобен.
Колкото и да се опитвах да поставя други в ролята на убиец, Тобен все ми беше в главата. Без да го заявява гласно, Бет подозираше Пол Стивънс и ако всички останали улики при двамата бяха еднакви, имаше по-голяма вероятност да е той. Мислите ми за Тобен бяха прекалено свързани с чувствата ми към Ема. Просто не бях в състояние постоянно да не, си представям как двамата се чукат. Искам да кажа, че от десетина години не се бях чувствал така.
Не исках прибързано да обвинявам Фреди, но реших да продължа с предположението, че го е извършил той, и да видя дали ще успея да събера достатъчно солидни доказателства срещу него.
Колкото до Пол Стивънс, той спокойно можеше да е замесен, но ако Тобен го беше привлякъл, защо му бяха нужни семейство Гордън? А ако Стивънс не участваше в играта, дали се досещаше за нея? Дали като лешояд не чакаше дасе спусне и да грабне дела си след като дългата, тежка работа по лова вече бе свършена от други? Или пък Стивънс действаше сам? Сигурно бих могъл да събера обвинения срещу Стивънс, който познаваше Плъм Айланд, имаше възможност, оръжие, ежедневна близост до жертвите и най-вече личностни данни да разработи плана и да убие партньорите си. Може би, ако имах късмет, щях да осигуря електрическия стол и на Стивънс, и на Тобен.