В северните покрайнини на града спрях до първия сервиз и попитах за посоката. Петнайсет минути по-късно бях на Риджфийлд Роуд, улица, минаваща сред приятни ново-английски дъсчени къщи с доста големи поземлени имения. Районът бе полуселски и трудно можех да преценя дали човек трябва да е богат, за да живее тук. Къщите бяха средно големи и автомобилите средно скъпи, затова реших, че и притежателите им са хора от средна ръка.
Спрях на номер седемнайсет, типична бяла дъсчена къща в стил „Кейп Код“, разположена на трийсетина метра от пътя. Слязох от джипа, минах по пътеката и позвъних на вратата.
Докато чаках, се огледах. На отбивката нямаше автомобил. Освен това не се виждаха детски играчки, затова заключих, че господин Стивънс или не е женен, или че е женен, но няма деца, или че е женен и децата му са пораснали, или пък че е изял децата си. Страхотен съм по дедукцията, нали така?
Забелязах също, че мястото е прекалено подредено. Искам да кажа, че изглеждаше така, сякаш тук живее някой с болен, фашистки и дисциплиниран ум.
На звъненето ми не отговори никой, затова отидох при долепения до къщата гараж и надникнах през страничния прозорец. Нямаше кола. Заобиколих към моравата отзад, която се простираше на петдесетина метра и стигаше до гора. Имаше приятна, настлана с плочи веранда, скара, дворни мебели и така нататък.
Отидох до задната врата и надникнах през прозореца в спретнатата и чиста провинциална кухня.
Сериозно обмислих един бърз взлом, за да преровя къщата и навярно да открадна дипломата на господин Стивънс за разнообразие, но докато оглеждах мястото, забелязах, че на всички прозорци има аларми. Под стрехата вдясно от мен имаше наблюдателна камера, която се въртеше на сто и осемдесет градуса. Този тип си разбираше от работата.
Върнах се отпред, влязох в джипа и набрах номера на Стивънс. Включи се войс мейл и ми даде няколко възможности, свързани с домашния му факс, домашния му и-мейл, номера на пейджъра му, адреса на пощенската му кутия, служебния му телефон, служебния му факс, служебния му и-мейл и накрая ми предложи да оставя съобщение след втория сигнал. Не бях имал толкова възможности за избор, откакто се бях изправял пред автомат за презервативи. Натиснах числото три на телефона ми, получих номера на пейджъра на Стивънс, набрах го, оставих номера на клетъчния си телефон и затворих. Минута по-късно телефонът ми иззвъня и аз отговорих:
— Водоснабдяване, Ню Лондон.
— Да, тук е Пол Стивънс. Позвънихте на пейджъра ми.
— Да, сър. Спукала се е главната тръба през къщата ви на Риджфийлд Роуд. Искаме да сложим помпа в мазето ви, за да не се наводни.
— Добре… В момента съм в колата си… Мога да пристигна след двайсет минути.
— Чудесно. — Затворих и зачаках.
Около пет минути по-късно — не двайсет — в отбивката спря сив форд „Ескорт“ и от него излезе Пол Стивънс по черни панталони и тъмнокафяво яке.
Излязох от джипа и се срещнахме на предната морава на къщата му. Той топло ме поздрави с думите:
— Какво правиш тук, по дяволите?
— Просто се разхождах насам и реших да се отбия.
— Махай се от къщата ми!
Мили Боже! Не бях очаквал такова отвратително посрещане.
— Наистина не обичам да ми говорят така — отвърнах.
— Ти ми прееба… развали ми половината шибана сутрин…
— Виж, приятел…
— Мамка ти, Кори. Разкарай се!
Това наистина беше съвсем различен господин Стивънс от онзи на Плъм Айланд, който, ако не приятелски, поне се бе държал учтиво. Разбира се, тогава той трябваше да е учтив. Сега тигърът беше в собствената си клетка и укротителите му ги нямаше.
— Почакай малко, Пол…
— Глух ли си? — Казах да се разкараш оттук. И между другото, тъпо лайно такова, тук има кладенец. А сега изчезвай.
— Добре. Но трябва да взема партньорката си. — Посочих към къщата. — Бет Пенроуз. Тя е отзад.
— Качвай се в шибаната си кола. Аз ще я доведа. — Той се обърна и тръгна към задния двор, после извика през рамо:
— Би трябвало да поискам да арестуват и двама ви за незаконно нахлуване в чужда собственост. Имате късмет, че не започнах да стрелям още от колата.
Обърнах се и закрачих към джипа. Погледнах през рамо навреме, за да видя, че Стивънс завива зад ъгъла на гаража.
Затичах се през моравата, пресякох отбивката и го настигнах до другия край на къщата, тъкмо преди да завие към задния двор. Той ме чу, завъртя се и се пресегна да извади пистолета изпод мишницата си, но прекалено късно. Ударих го по брадичката с юмрук и Стивънс изсумтя и полетя назад с разкривени крака. Сцената беше почти комична.