Коленичих до бедния Пол, претърсих го и открих малкия му специален пистолет за събота следобед — 6,5–милиметрова берета — пъхнат във вътрешния джоб на якето му. Извадих пълнителя, изпразних го и прибрах патроните в джоба си. Изпразних патронника, вкарах пълнителя и върнах оръжието на мястото му.
Прегледах портфейла му — малко пари, кредитни карти, шофьорска книжка, медицинска карта, служебна карта от Плъм Айланд и разрешително за носене на оръжие, издадено от Кънектикът и включващо „Беретата“, колт 45-и калибър и магнум .357. Нямаше снимки, телефонни номера, визитни картички, ключове, презервативи, лотарийни билети, изобщо нищо интересно освен факта, че притежаваше два едрокалибрени пистолета, които можехме и да не открием, ако не го бях съборил в безсъзнание и не му бях претърсил портфейла.
Така или иначе, върнах портфейла на мястото му, изправих се и търпеливо го зачаках да се възстанови и да се извини за поведението си. Но той просто лежеше по гръб, претърколил настрани тъпата си глава, и от устата му излизаха замаяни звуци. Кръв не се виждаше, но на мястото, където го бях ударил, започваше да избива червено петно. По-късно щеше да посинее и накрая да стане интересно лилаво.
Отидох до навития градински маркуч, завъртях кранчето и напръсках господин Стивънс. Това като че ли помогна и той с мъка се изправи на крака, като плюеше, клатеше се и така нататък.
— Намери ли партньорката ми? — попитах го.
Той изглеждаше объркан, което ми напомни за самия мен сутринта, когато се събудих с тежка форма махмурлук. Бих могъл да му съчувствам. Наистина.
— Кладенец. Божичко, изобщо не се сетих за това. Я ми кажи, Пол, кой уби Том и Джуди?
— Мамка ти.
Отново го напръсках и той си закри лицето с ръка. Пуснах маркуча на земята и се приближих до него.
— Кой уби приятелите ми?
Стивънс си избърса лицето с ъгълчето на якето си, после като че ли си спомни нещо и дясната му ръка се скри във вътрешния му джоб, за да се появи отново с онази детска играчка.
— Копеле такова! — каза той. — Ръцете на тила.
— Добре. — Сложих си ръцете на тила и това като че ли го накара да се почувства малко по-добре.
Сега Стивънс разтриваше челюстта си и ясно се виждаше, че го боли. Очевидно постепенно осъзнаваше, че са го измамили, ударили и полели с маркуча. Изглеждаше така, като че ли започва да побеснява — най вече от самонавиване.
— Свали си сакото — каза той.
Подчиних се и отдолу се показа личния ми 38-калибров пистолет в кобура под мишницата ми.
— Пусни сакото, бавно разкопчай кобура и го остави да падне на земята.
Направих каквото ми каза.
— Носиш ли нещо друго? — попита ме Стивънс.
— Не.
— Повдигни си крачолите.
Повдигнах си крачолите и му показах, че нямам кобур на глезена.
— Обърни се и си повдигни ризата — каза той.
Обърнах се, повдигнах си ризата и му показах, че нямам кобур на кръста.
Обърни се.
Обърнах се с лице към него. — Ръцете на тила. Сложих си ръцете на главата.
— Отдръпни се от пистолета си.
Пристъпих напред.
— Коленичи.
Коленичих.
— Мамка ти, копеле — каза Стивънс. — За кои се мислиш, по дяволите, като идваш тук и нарушаваш спокойствието и гражданските ми права? — Беше наистина, ама наистина бесен и прекалено груб.
В тази работа е едва ли не закон виновните да се обявяват за невинни, а невинните да се вбесяват и да отправят всевъзможни заплахи със закона. Уви, господин Стивънс, изглежда, попадаше в категорията на невинните. Оставих го малко да се поуспокои.
Накрая успях да взема думата и го попитах:
— Е, имаш ли поне някаква представа кой би могъл да го е извършил?
— И да имах, нямаше да ти кажа, кучи сине.
— Някаква представа защо са ги убили?
— Недей да ме разпитваш, лайнар такъв! Затвори си шибаната уста.
— Това означава ли, че не мога да разчитам на съдействието ти?
— Млъквай! — Той се замисли за миг, после каза: — Битрябвало да те застрелям за нахлуване в чужда собственост, тъпо копеле. Ще си платиш за това, че ме удари. Би трябвало да те съблека гол и да те оставя в гората. — Отново започваше да се самонавива и ставаше много изобретателен по отношение на това как да ми отмъсти.
Краката ми започнаха да изтръпват, затова се изправих.
— На колене! На колене! — изкрещя Стивънс.
Тръгнах към него. Той насочи беретата право към слабините ми и натисна спусъка. Премигнах, въпреки че оръжието беше празно.
Стивънс разбра, че е направил нещо много лошо, като се е опитал да ми пръсне топките с празен пистолет, и просто продължи да зяпа беретата.
Този път му приложих саблен удар с лявата си ръка, тъй като не исках пак да наранявам челюстта му. Надявах се, че ще ми е благодарен, когато се свести.