Така или иначе, Стивънс се строполи на тревата.
Знаех, че когато се свести, ще се чувства ужасно и тъпо, че ще е засрамен и прочее. Съчувствах му. Е, може пък и да не му съчувствах. Във всеки случай, след втория нокдаун той нямаше да ми даде доброволно някаква информация и не мислех, че ще успея да го измамя или да го придумам да говори. Не може да става и дума да прилагам мъчения, макар че се изкушавах.
Както и да е, взех си пистолета, кобура и сакото и после, какъвто съм си майтапчия, завързах връзките на обувките му една за друга.
Върнах се при джипа и потеглих, като се надявах, че ще успея да се отдалеча на известно разстояние преди господин Стивънс да се свести и да повика ченгетата.
Докато шофирах, се замислих за Пол Стивънс. Определено бе луд. Но дали беше убиец? Не ми изглеждаше такъв, но все пак в него имаше нещо… той знаеше нещо. Бях убеден в това. И каквото и да знаеше, го пазеше за себе си, а това означаваше, че или предпазва някого, или го шантажира, или че се опитва да измисли как да спечели нещо от информацията си. Във всеки случай сега той бе най-меко казано враждебно настроен свидетел.
Затова вместо да взема нюлондонския ферибот за Лонг Айланд — което би могло да ме включи в списъка за общонародно издирване и да ми докара проблеми с кънектикътската полиция, — аз се отправих на запад по живописни обиколни пътища, като слушах по радиото някаква тъпа станция с филмови мелодии.
Междувременно ме болеше дясната ръка, а лявата започваше да изтръпва. Всъщност кокалчетата на дясната ми ръка бяха малко подути. Божичко!
— Остарявам. — Стиснах юмруци. Ох!
Клетъчният ми телефон иззвъня. Не отговорих. Пресякох границата и навлязох в щата Ню Йорк, в който имах повече възможности да излъжа ченгетата, ако им скимнеше да се занимават с мен. Минах по моста „Уайтстоун“ и запях:
— Мостът „Ема Уайтстоун“. — Влюбен съм, влюбен съм, влюбен съм в прекрасно момиче! — Обичам сантименталните филмови песни.
От моста поех по магистралата на изток. Този път е много заобиколен, но трябваше да избегна ферибота, още повече че не можех да преценя как ще реагира на второто си поваляне в собствения си заден двор Пол Стивънс. Да не споменавам за това как щеше да се строполи по очи, когато се опиташе да тръгне със завързани връзки на обувките.
Според мен обаче той не бе повикал ченгетата. А щом не искаше да ме обвини в нахлуване в чужда собственост и нападение, можех да си направя съответните изводи. Пол отстъпваше в този рунд, тъй като знаеше, че ще има и друг. Проблемът ми беше, че той щеше да избира следващото място и време и да ме изненада.
Към седем вечерта стигнах в Северния край, след като бях изминал около четиристотин и осемдесет километра. Не исках да се прибирам вкъщи, затова спрях в „Старата градска таверна“ и изпих една-две бири.
— Познаваш ли Фредрик Тобен? — попитах бармана Ейдан — познавахме се.
— Обслужвах бара на едно парти в къщата му. Иначе не.
— Какво се приказва за него?
Ейдан сви рамене.
— Не зная… Чувам всякакви неща.
— Например?
— Ами някои казват, че бил пич, други, че бил хомо.
Някои твърдят, че бил разорен и дължал пари на всички. Едни казват, че нямал и пукнат грош, други, че бил червив с пари. Нали разбираш? Човек като него пристига тук, започва нов бизнес от нулата и преценките за него са смесени. Настъпил е някои хора по пръстите, но към други е бил добър, предполагам. Много е гъст с политиците и ченгетата. Нали разбираш?
— Разбирам. Къде живее?
— Има къща на юг в Саутхолд до Фаундърс Ландинг.
Знаеш ли го къде е?
— Не.
Ейдан ми обясни и прибави:
— Няма да я пропуснеш. Адски е голяма.
— Ясно. А бе знаеш ли, някой ми каза, че тук някъде било заровено пиратско съкровище.
Ейдан се засмя.
— Да. Моят старец разправяше, че като бил дете, навсякъде било пълно с дупки. Даже някой да е намерил нещо, не се е раздрънкал за това.
— Така де. Защо да дели с чичо Сам?
— Няма майтап.
— Чувал ли си нещо ново за двойното убийство в Насау Пойнт?
— Не — отвърна той. — Аз лично смятам, че тези хора са откраднали нещо опасно и че правителството и ченгетата приказват пълни глупости за някаква ваксина. Искам да кажа, иначе какво ще ни съобщят? Че е настъпил краят на света ли? Не. Те казват: „Не се тревожете — няма нищо опасно“. Глупости.
— Ясно. — Мисля, че ЦРУ, ФБР и изобщо властите винаги би трябвало да изпробват глупостите си пред бармани, бръснари и таксиметрови шофьори преди да се опитат да ги пробутат на хората. Искам да кажа, че когато искам да си сверя часовника с действителността, обикновено се обръщам към бармани или към бръснаря си. И се получава.