Хвърлих поглед към нея, за да видя дали му е казала нещо за посещението си в дома ми. Тя леко поклати глава.
— Искам отново да ти благодаря за помощта — каза Макс.
— Няма проблем. Винаги можеш да разчиташ на мен.
— Ти не отговори на нито едно от съобщенията, които оставих на телефонния ти секретар.
— Не, и никога няма да отговоря.
— Мисля, че нямаш основание да се ядосваш.
— Нима? Я се опитай да се поставиш на мое място, Макс. Знаеш ли, трябваше да те изритам от верандата си.
— Е… — започна той, — извинявам се, ако съм ти причинил някакво неудобство.
— Да. Моля. Бет се намеси в разговора и каза на Макс:
— Джон има известни проблеми с шефовете си за това, че ти е помогнал.
— Съжалявам — повтори той. — Ще завъртя няколко телефона, ако ми кажеш на кого.
— Не се обиждай, Макс, но те не искат да разговарят с някакъв си шеф на селска полиция.
Всъщност не бях толкова ядосан на Макс, а дори и да бях, човек не можеше дълго да му се ядосва. Общо взето беше готин тип и единственият му истински недостатък бе, че винаги се грижи само за себе си. Понякога се правя на ядосан, така че другият да си мисли, че ми дължи нещо. Например малко информация.
— Между другото — попитах го, — случайно да си чувал някой друг от служителите на Плъм Айланд да е умирал?
Да речем преди две-три години?
Той се замисли за миг, после отвърна:
— Преди две години имаше едно удавяне. Някакъв доктор, ветеринарен лекар, струва ми се.
— Как се е удавил?
— Чакай да си спомня… бил в яхтата си… да, отишъл на нощен риболов или нещо такова и след като не се прибрал, жена му ни телефонира. Известихме Бреговата охрана и към един през нощта откриха празната му яхта. На следващия ден вълните го изхвърлиха на брега… — Той посочи с глава към Шелтър Айланд.
— Нещо съмнително?
— Ами имаше цицина на главата и му направиха аутопсия, но очевидно се беше подхлъзнал в яхтата, ударил си главата в парапета и паднал през борда. Случва се. Защо питаш?
Обещах на господин Тобен и ти си направил същото, Макс — отвърнах аз, — че няма да разговаряме по този въпрос на партито му. А сега се нуждая от бира. — Отдалечих се и го оставих с кренвирш в ръка. Бет ме настигна и рече:
— Държа се грубо.
— Той си го заслужи.
— Спомни си, че аз трябва да работя с него.
Тогава работи с него. — Видях любимата си сервитьорка, тя също ме забеляза, донесе ми чаша бира и ми я подаде. Бет си взе вино.
— Искам да ми разкажеш за археологическите разкопки, за Фредрик Тобен, за всичко, което си открил, и всичките си заключения. В замяна аз ще ти осигуря официално положение и така ще разполагаш с всички източници на областното управление. Какво ще кажеш?
— Казвам да си задържиш официалното положение, защото достатъчно съм загазил. И ще ти разкажа всичко, което зная, само че утре. После се махам оттук.
— Джон, престани да се правиш на недостъпен.
Не отговорих.
— Искаш ли официално да разговарям с шефа ти? Как се казва?
— Главен инспектор Гъз. Не се тревожи за това. — Оркестърът свиреше „Докато времето минава покрай нас“ и аз я попитах:
— Искаш ли да танцуваме?
— Не. Може ли да поговорим?
— Естествено.
— Смяташ ли, че удавянето на другия служител от Плъм Айланд е свързано с този случай?
— Възможно е. Може никога да не разберем. Но откривам обща система.
Каква система?. — Изглеждаш добре с тази шапка.
— Искам да разговаряме за случая, Джон.
— Не тук и не сега.
— Къде и кога?
— Утре.
— Тази вечер. Ти каза тази вечер. Ще дойда с теб у вас.
— Ами… не зная дали мога да го направя…
— Виж, Джон, не ти предлагам да правим секс. Просто трябва да поговоря с теб. Хайде да идем на бар или някъде другаде.
— Ами… мисля, че не би трябвало да си тръгваме заедно…
— А… ясно. Влюбен си.
— Не… ами… може и да съм… във всеки случай това може да почака до утре. Ако съм прав, нашият човек е точно тук и е домакин на парти. Ако бях на твое място, щях до утре да го държа под наблюдение. Само недей да го подплашваш. Става ли?
— Става, но…
— Ще се видим утре и ще ти кажа всичко, после излизам от играта. В понеделник си тръгвам за Манхатън. Целият вторник ми е зает с медицински и професионални ангажименти. Разбра ли? Утре. Обещавам.
Добре. — Чукнахме се и отпихме.
Побъбрихме малко и в това време видях в далечината Ема. Разговаряше с група хора, сред които беше Фредрик Тобен, бивш любовник и заподозрян в убийство. Не зная защо се подразних, че ги виждам да си приказват. Искам да кажа, какво ти става, Джон? Пукаше ли ми, когато жена ми ходеше на дълги командировки с шефа си? Не особено много.