Но забравих да разгледам Тобен като мислещо, лукаво животно, защото ми се бе сторил също толкова суетен, колкото той ме смяташе за кретен. И двамата знаехме, че не е, така, но и двамата малко се бяхме успокоили от действията на другия. Във всеки случай се обвинявам за онова, което се случи.
29.
Когато се събудих, беше дъждовна понеделнишка сутрин, първият дъжд от седмици насам, и фермерите бяха доволни, за разлика от винопроизводителите. Познавах поне един винопроизводител, който Си имаше по-големи проблеми от силния дъжд.
Докато се обличах, включих радиото и чух, че покрай бреговете на Вирджиния минал ураган на име Джаспър, който бил причина за лошите климатични условия чак до нюйоркския Лонг Айланд на север. Радвах се, че днес се връщам в Манхатън.
Повече от месец не бях се прибирал в апартамента си на Седемдесет и втора улица, не бях проверявал и телефонния си секретар, отчасти защото не исках, но най-вече, струва ми се, защото бях забравил кода си.
Така или иначе, към девет часа слязох долу облечен с фирмени джинси и поло и направих кафе. Очаквах Бет да лми позвъни или да намине.
Местният седмичник лежеше непрочетен на кухненската маса още от петък и аз не се изненадах прекалено, когато видях на първа страница убийството от миналия понеделник. Отнесох вестника заедно с кана кафе на задната веранда и прочетох версията на местния топрепортер за двойното убийство. Той бе достатъчно неточен, достатъчно заблуден и имаше достатъчно слаб стил, за да пише за „Нюсдей“ или „Таймс“.
Открих статия за винарните „Тобен“, в която се цитираха следните думи на господин Фредрик Тобен: „Вече всеки ден ще започнем гроздобера и реколтата тази година обещава да даде отлично вино, навярно най-доброто за последните десет години, освен ако не започнат силни валежи“.
Е, Фреди, ето че вали. Зачудих се дали на осъдените на смърт позволяват да поискат вино с последната си храна.
Така или иначе, оставих местния седмичник и взех подаръка на Ема, „История на пиратските съкровища“. Прелистих книгата, разгледах образите, видях карта на Лонг Айланд, която проучих в продължение на около минута, после намерих главите за капитан Кид и прочетох наслуки клетвено заявление на Робърт Ливингстън, един от първите, финансирали експедицията. В него освен всичко останало пишеше:
„Когато чу, че кап. Кид е дошъл тук, за да се предаде на Негово сиятелство граф Беломонт, гореспоменатият заявител дойде направо от Албани по най-краткия път през гората, за да се срещне с гореспоменатия Кид и да почака Негово сиятелство. И при пристигането си в Бостън кап. Кид му съобщи, че на борда на неговия едномачтов кораб, тогава на котва в пристанището, имало четирийсет бали стока и захар, а също така му каза, че имал около четирийсет килограма съдове от злато и сребро. И после гореспоменатият Кид каза, че имал осемнайсет килограма злато, което скрил на някакво място в Пролива между това място и Ню Йорк, без да назовава каквото и да е конкретно име. Това злато не можел да открие никой друг освен той самият.“
Направих мислено някои сметки и изчислих, че осемнайсет килограма злато биха стрували около триста хиляди долара, без да се отчита историческата и нумизматичната им стойност, която според думите на Ема спокойно би могла да учетвори номиналната му цена.
Прекарах следващия час в четене и колкото повече четях, толкова повече се убеждавах, че почти всички свидетели в тази история, от лорд Беломонт до най-обикновения моряк, са лъжци. Нямаше два еднакви разказа, различаваха се преценките и за количеството злато, сребро и скъпоценности. Единственото нещо, в което всички бяха единодушни, бе, че съкровището било скрито на различни места на брега около Лонгайландския пролив. Плъм Айланд не се споменаваше нито веднъж, но какво по-подходящо място да скриеш нещо? Както бях научил при посещението си там, по онова време островът нямал пристанище, така че не е имало и голяма вероятност да го посещават случайни кораби, търсещи храна или вода. Бил собственост на бели хора и следователно индианците нямали достъп до него, тоест очевидно бил необитаем. И щом Кид бе поверил част от съкровището на Джон Гарднър, човек, когото изобщо не познавал, защо да не пресече залива до Плъм Айланд и да не зарови там друга част? Струваше ми се логично. Чудех се обаче как беше разбрал Фредрик Тобен. Той с радост би ни го съобщил на пресконференцията, когато е щял да съобщи за откритието си. Навярно щеше да каже: „Усилена работа, отлични познания по лозарство, отлежаване на виното и превъзходен продукт. И късмет.“
Така или иначе, дълго останах на задната веранда — четях, зяпах дъжда, прехвърлях случая в главата си и чаках Бет, която вече трябваше да е пристигнала.