— Не съм пътувал в провинцията по време на ураган, откакто бях дете.
— Това не е ураган, Джон — информира ме тя.
Минах през нечия морава, заобиколих огромното паднало дърво и отбелязах:
— На мен ми прилича на ураган.
— Вятърът трябва да достигне сто и двайсет километра в час, за да стане ураган. Това е най-обикновена буря.
Тя включи радиото на новинарски канал и както се очакваше, основната новина беше Джаспър. Водещият каза:
— … се насочва на север-североизток. Скоростта на вятъра е до сто и десет километра в час. Напредва с около двайсет и пет километра в час и ако запази сегашния си курс, към осем вечерта ще предизвика свлачища някъде по южния бряг на Лонг Айланд. Всички да си останат вкъщи и…
— Изключих радиото.
— Паникьор.
Моята къща е далеч навътре в сушата, ако решиш да ге отбиеш — каза Бет. — Оттам са по-малко от два часа до Манхатън с кола или влак и след като бурята отмине, ще можеш да си тръгнеш.
— Благодаря.
Известно време пътувахме в мълчание и накрая стигнахме до Мейн Роуд, по който нямаше други препятствия, освен че бе наводнен. Нямаше много движение и почти всички заведения по пътя бяха затворени, а някои и със закопани врати и прозорци. Видях съборена фермерска барака и паднал стълб, повлякъл със себе си телефонните и електрическите кабели.
— Мисля, че това няма да е добре за гроздето — отбелязах аз.
След двайсет минути спрях в чакъления паркинг на винарните „Тобен“. Всички автомобили бяха изчезнали и имаше знак „Затворено“.
Погледнах нагоре към кулата и видях, че нито един от прозорците не свети, макар че небето беше почти съвсем черно.
От двете страни на паркинга имаше лозя, които се огъваха под брулещия вятър. Ако бурята се усилеше, реколтата навярно щеше да бъде унищожена. Спомних си краткия урок на Тобен за умереното влияние на морския климат — което си беше съвсем вярно, докато не попаднеш на пътя на ураган. Джаспър.
— Така го наричат. — Тя огледа паркинга и винарната и рече: — Не мисля, че е тук. Не виждам нито една кола и навсякъде е тъмно. Хайде да опитаме в дома му.
— Нека първо минем през офиса му.
— Джон, винарната е затворена.
— „Затворен“ е много относително понятие.
— Не, не е.
Подкарах към сградата, после завих надясно, излязох от паркинга и минах по затревения участък между винарната и лозята. Сред празни бъчви за вино зад голямата сграда бяха паркирани няколко камиона.
— Какво правиш? — попита Бет.
Спрях пред задната врата в основата на кулата.
— Виж дали е отворена.
Тя ме погледна и понечи да каже нещо.
— Просто виж дали е отворена. Направи каквото ти казвам.
Бет излезе навън, изтича до вратата и натисна бравата. Погледна към мен и поклати глава, после тръгна обратно към колата. Натиснах газта и забих джипа във вратата, която се отвори. Изключих двигателя и изскочих навън. Хванах Бет за ръката и се затичах през отворената врата в кулата.
Полудя ли?
Отгоре се открива прекрасна гледка. — Асансьорът, както бях забелязал, се отваряше с ключ, затова тръгнах агоре по стълбището. Бет ме задържа за ръката и каза: Спри! Това се нарича влизане с взлом, да не споменавам за нарушаването на гражданските права…
— Това е обществена сграда.
— Но е затворена!
— Намерих вратата разбита.
— Джон…
— Върни се в джипа. Аз ще се погрижа за това.
Изгледахме се. Очите й казваха: „Зная, че си бесен, но недей да правиш това“.
Извърнах се и се заизкачвах нагоре сам. На всяка площадка опитвах вратите на кабинетите, но те бяха заключени.
На площадката на третия етаж чух зад себе си стъпки и, извадих револвера си. Зачаках и видях, че иззад ъгъла се появява Бет.
— Това си е мое престъпление — казах й аз. — Не се нуждая от съучастник.
— Вратата беше разбита — отвърна Бет. — В момента проверяваме.
— Нали тъкмо това ти казах.
Продължихме нагоре заедно.
Вратата на четвъртия етаж, където бяха кабинетите на ръководството, също бе заключена. Това не означаваше, че вътре няма никого. Заудрях с юмруци по стоманената врата.
— Джон, мисля, че вътре няма никого… — започна Бет.
— Надявам се.
Изтичах на петия етаж и тя ме последва. Отново опитах бравата, но беше заключено.
— Това ли е апартаментът му? — попита Бет.
— Да. — В стъклена кутия на стената видях задължителната стоманена пожарна брадвичка, до нея имаше пожарогасител. Взех пожарогасителя, разбих стъклото и извадих брадвичката. Звукът от разбитото стъкло отекна по стълбището.