— Какво правиш? — почти изкрещя Бет.
Отблъснах я и замахнах с брадвичката. След няколко удара успях и вратата се отвори навътре.
Няколко пъти дълбоко си поех дъх. Чувствах дроба си странно, като че ли вътре можеше да се е отворило нещо, на което му е трябвало дълго време, за да се затвори.
— Джон, чуй ме…
— Тихо. Внимавай за стъпки. — Извадих пистолета изпод дъждобрана, тя направи същото. Застанахме неподвижни и аз надникнах през вратата, която току-що бях отворил.
Не можех да видя апартамента на Тобен заради копринения японски параван, които скриваше стоманената врата от деликатния поглед на собственика. Вътре бе тъмно и тихо.
Все още държах брадвичката в лявата си ръка и я запратих към паравана, който се прекатури и разкри просторна дневна и трапезария.
— Не можем да влезем тук — прошепна Бет.
— Трябва да влезем. Някой е разбил вратата. Вътре има крадци.
Шумът, който бях вдигнал до този момент, беше достатъчно силен, за да привлече нечие внимание, но не чувах нищо. Трябваше да допусна, че задната врата е била с аларма, но бурята навярно бе задействала десетки аларми из целия Северен край. Във всеки случай можехме да се справим с ченгетата, ако се появяха — всъщност ние бяхме ченгетата.
Влязох в дневната, стиснал пистолета в двете си ръце, като го въртях отляво до средата. Бет правеше същото от другата страна.
— Джон, това не е добра идея — каза тя. — Просто се успокой. Зная, че си разстроен, и не те обвинявам, но не можеш да направиш това. Сега излизаме оттук и…
— Тихо. — Аз извиках: — Господин Тобен! Тук ли сте?
Имате гости.
Не получих отговор. Влязох още по-навътре в дневната, която беше осветена само от мрачното небе зад огромните сводести прозорци и от светлината, процеждаща се през два големи отвора във високия три и половина метра таван. Бет бавно ме последва.
Както можете да си представите, апартаментът бе страхотен — дневната беше полукръгла — покрай заоблената северна стена. Другата половина от кулата, южната, бе разделена на отворена кухня, която можех да видя, и спалня, заемаща югозападната четвърт от кръга. Вратата й беше отворена и аз надникнах вътре. Нямаше никого. Ако бе тук, Тобен се криеше под леглото или в килера, загубил ума и дума от страх.
Хубаво жилище — казах аз.
Много хубаво.
Тук на човек може да му се отвори късмета с жените.
В съответствие с моята версия за събитията, Бет каза:
— Тук няма крадци. Трябва да си тръгнем и да докладваме, че сме открили следи от влизане с взлом. Само ще проверя дали крадецът е избягал. Дадох й ключовете си.
— Иди в джипа. Веднага идвам.
Тя се поколеба, после отвърна:
— Ще преместя джипа на паркинга. Ще те чакам петнайсет минути. Не повече.
— Добре. — Обърнах се и влязох в спалнята.
Тук имаше предимно плюш и пух — нали това бе стаята, в която Божият дар за жените носеше бутилките с шампанско. До леглото наистина имаше стойка за шампанско и кофичка за лед. Ще излъжа, ако кажа, че не можех да си представя Ема в леглото с господин Тобен. Но това вече нямаше значение. Тя беше мъртва, скоро същото щеше да се отнася и за него.
Вляво имаше голяма баня, душ, вана за воден масаж, биде, изобщо всичко, както си му е редът. Да, животът се беше отнасял щедро към Фредрик Тобен, докато не бе започнал да харчи повече, отколкото печели. Хрумна ми, че без помощта на златото буря щеше да го съсипе.
В спалнята имаше бюро и аз внимателно го прерових, но не открих нищо уличаващо или полезно.
Прекарах следващите десетина минути в най-подробно претърсване на апартамента. В дневната открих заключен килер и разбих вратата с пожарната брадвичка, но вътре имаше само истински сребърни прибори за хранене, ленени покривки и кристални чаши, хладилник за вино със стъклена врата, овлажнителна кутия за пури и други неща, задължителни за добрия живот, включително голяма колекция порнокасети.
Прерових всичко, даже хладилника за вино, и отново не намерих нищо.
Обикалях из дневната с брадвичката в ръка в търсене на каквото и да е. Дадох отдушник и на гнева си, като поразчистих наоколо с брадвичката.
Имаше развлекателен център, както го наричат, с телевизор, видео, стерео и прочее, както и няколко книжни лавици. Претърсих навсякъде, като съборих книгите на земята.
И тогава нещо привлече погледа ми. В златна рамка приблизително с големината на книга беше поставен стар пергамент. Взех го и го обърнах към слабата светлина от прозореца. Това бе избледняла, скицирана с мастило карта с нещо написано отдолу. Отворих рамката и извадих пергамента. Ръбовете му бяха оръфани. Сега можех да видя какво е — част от брегова линия и малко заливче. Надписът беше адски сложен за разчитане и ми се прииска Ема да е тук, за да ми помогне.