Дойде ми наум, че довечера няма да се върна в Манхатън, че следователно няма да отида на задължителните срещи и че в службата съм затънал в лайната до гуша. Но не ми пукаше.
Отново си помислих за Ема и ми хрумна, че ако тя беше останала жива, животът ми щеше да е по-щастлив. Въпреки всичките ми приказки за града или за живота в провинцията, аз всъщност си се представях заедно с Ема Уайтстоун, представях си как ходим за риба, плуваме, събираме нощни гърнета и така нататък. Хрумна ми също, че сега са прекъснати всичките ми връзки със Северния край — вуйна Джун бе мъртва, вуйчо Хари продаваше къщата, двамата с Макс никога нямаше да възстановим предишните си отношения, семейство Гордън ги нямаше, а сега я нямаше и Ема Уайтстоун. Отгоре на всичко и положението в Манхатън не изглеждаше много розово. Обърнах се към Бет Пенроуз.
Тя усети, че я гледам. Очите ни се срещнаха и Бет каза:
— Небето е много красиво след като бурята отмине.
Кимнах.
В района около Фаундърс Ландинг имаше много стари дървета и за нещастие големи клони от тях лежаха навсякъде по пътя и моравите. Трябваха ни още петнайсет минути, за да стигнем до имението на Тобен.
Портите от ковано желязо бяха затворени и Бет каза, че ще излезе да провери дали са заключени, но за да спестя време, аз минах през тях.
— Защо не се опиташ малко да си смъкнеш адреналина? — посъветва ме тя.
— Опитвам се.
Докато пътувахме по дългия частен път, видях, че моравата, където неотдавна се беше провело партито, е покрита с отчупени клони, консервени кутии, градински мебели всякакви други боклуци.
Заливът бушуваше и огромни вълни прехвърляха каменистия плаж, за да залеят тревата. Кеят на Тобен се държеше, но от навеса вече липсваха много дъски.
— Странно — казах аз.
— Кое?
— Няма го туристическото корабче.
— Е, трябва да е някъде на сух док — отвърна Бет. — В такава вечер никой няма да излезе в морето.
— Права си.
Отвън нямаше нито един автомобил и в къщата беше тъмно. Стигнах до двойния гараж — отделна сграда зад къщата — насочих се към дясната врата и забих джипа в нея. Повдигащата се нагоре врата се стовари на парчета на земята. Погледнах през предното стъкло и видях пред себе си бялото порше с част от вратата отгоре му. От другата страна на гаража имаше форд „Бронко“.
— Две от колите са тук — може би копелето си е вкъщи — казах аз.
— Остави аз да се занимавам с него.
— Разбира се. — Рязко обърнах джипа и подкарах през задната морава към двора, където спрях сред съборени от вятъра градински мебели.
Излязох с брадвичката в ръка и Бет позвъни на вратата. Изчакахме под навеса, но никой не отговори, затова отворих с брадвичката.
— За Бога, Джон, успокой се — викна тя.
Влязохме в кухнята. Нямаше електричество и беше тъмно и тихо.
— Прикривай тази врата — казах на Бет.
Застанах по средата на коридора и извиках нагоре по стълбището:
— Господин Тобен! — Никой не отговори. — Вкъщи ли си, Фредрик? Хей, приятел! — „Ще ти отсека шибаната глава.“
От втория етаж се разнесе изскърцване и аз пуснах брадвичката, извадих си револвера и се хвърлих нагоре, като вземах по четири стъпала наведнъж.
— Горе ръцете! — извиках аз. — Полиция! Полиция!
Чух нещо от една от спалните и влетях вътре точно навреме, за да видя, че вратата на дрешника се затваря. Отворих я и отвътре изкрещя жена. После пак изкрещя. Беше петдесетинагодишна, навярно икономката.
— Къде е господин Тобен? — попитах аз.
Тя скри лицето си с длани.
— Къде е господин Тобен?
Бет вече се бе качила в спалнята, профуча покрай мен и хвана жената за ръка.
— Всичко е наред — каза тя. — Ние сме от полицията. — Изведе икономката от дрешника и я сложи да седне на леглото.
След минута успокоителен разговор научихме, че жената се казва Ева, че английският й не е добър и че господин Тобен го няма.
— Колите му са в гаража — каза Бет.
— Той дошъл вкъщи, после излязъл.
— Къде отиде? — попита партньорката ми.
Той взел яхтата.
— Яхтата?
— Да.
— Кога? Отдавна ли беше?
— Не много — отвърна Ева.
— Сигурна ли сте? — попита Бет.
— Да. Наблюдавала го. — Тя посочи към прозореца. — Яхта заминала натам.
— Сам ли беше?
— Да.
Застанете тук до прозореца — казах на Ева. Тя се изправи и застана до прозореца.
— Яхтата — накъде отплава яхтата? — попитах аз. — Накъде? — Придружих думите си с жестове.
Тя посочи наляво.
— Отишла натам.
Погледнах към залива. „Есенно злато“ се беше насочила на изток от навеса, но не можех да видя в морето нищо друго освен вълни.
— Защо е излязъл с яхтата? — попита ме Бет.