— Може би за да се избави от оръжието на убийството — отвърнах аз.
— Струва ми се, че можеше да избере и по-добър ден. — тя се обърна към Ева и попита: — Кога е отплавал? Преди десет минути? Преди двайсет?
Може би десет. Може би повече. Къде отиде? Жената сви рамене.
Казал, че довечера върне се. Казал ми да стои тук. Да не страхува се. Но аз се страхувам.
— Това е най-обикновено буря — информирах я аз.
Бет я хвана за ръка и я поведе надолу към кухнята. Последвах ги.
— Трябва да стоите на долния етаж — каза й партньорката ми. — Стойте далеч от прозорците. Разбрахте ли?
Ева кимна.
— Намерете свещи, кибрит и фенерче — продължи Бет. — Ако се страхувате, слезте в мазето. Разбрахте ли?
Икономката повторно кимна и отиде до един от шкафовете да вземе свещи.
Бет се замисли за миг, после ме попита:
— Къде е отишъл в това време?
— Би трябвало да е във винарната и да прави каквото може, за да спаси имуществото си — отвърнах аз. — Но той не ходи там с яхта. — Обърнах се към Ева: — Видяхте ли го да отива до яхтата? Разбирате ли ме?
— Да. Видяла го да отива до яхта.
— Носеше ли нещо? — Изпълних кратка пантомима. — В ръце?
— Да.
— Какво?
Тя реши да не отговори.
— Какво носеше? — попита Бет.
— Оръжие.
— Оръжие ли?
— Да. Голямо оръжие. Дълго оръжие.
— Пушка ли? — Бет изобрази пушка с жестове.
— Да, пушка. — Ева вдигна два пръста и каза: — Две.
С Бет се спогледахме.
— И за копане — продължи икономката. Сега беше неин ред за пантомима и тя изобрази копане. — За копане.
— Лопата?
— Да. Лопата. От гаража.
Замислих се за миг и я попитах:
— А сандък? Носи? Чанта? Сандък?
Тя сви рамене.
— Какво мислиш? — попита ме Бет.
— Ами, мисля, че Фредрик Тобен е отишъл на риба с две пушки и лопата — отвърнах, после казах на Ева: — Ключовете. Къде са ключовете?
Тя ни отведе до стенния телефон, до който имаше табло с ключове. Какъвто си бе уреден по природа, Тобен беше закачил етикети на всички ключове. Видях, че липсват ключовете за „Есенно злато“, но тези за „Формулата“ си бяха на място.
Докато обмислях следващия си прибързан ход, Ева рече:
— Долу. Долу в мазето.
Двамата я погледнахме. Тя посочи към вратата в дъното на кухнята.
— Слязъл долу. Нещо долу.
С Бет пак се спогледахме.
Очевидно господин Тобен не беше работодателят на годината и Ева се радваше на възможността да го издаде — макар че виждах в очите й страх и знаех, че причината не е само в урагана. Нямаше съмнение, че Тобен е щял да я убие, ако не бе малкото неудобство да остави труп в собствената си къща.
Отидох до вратата и натиснах бравата, но бе заключено. Взех пожарната брадвичка и заех бойна поза.
— Почакай! — спря ме Бет. — Трябва ни вероятна причина, за да направим това.
— Имаме ли съгласието ви за обиск? — попитах Ева аз.
— Моля?
— Благодаря ви. — Замахнах със стоманената брадвичката към бравата и разбих дървото. Отворих вратата и зад нея се показа тясно тъмно стълбище, което водеше надолу към мазето. — Свободна си да си тръгнеш по всяко време — казах на Бет.
Госпожа Ходещ правилник очевидно беше получила просветление и най-после бе проумяла, че и двамата сме толкова затънали, че спокойно можем да нарушим и останалите закони, които бяхме пропуснали. Взе от Ева фенерчето и ми го подаде.
— Ти си първи, храбрецо. Ще те прикривам.
— Добре. — Започнах да слизам по стълбите, стиснал фенерчето в една ръка и брадвичката в другата. Бет извади 9 — милиметровия си пистолет и ме последва.
Мазето бе много старо и вътре имаше по-малко от два метра свободно пространство. На пръв поглед изглеждаше, че тук като че ли няма много нещо — беше прекалено влажно за килер и прекалено мрачно и призрачно за мокро помещение. Общо взето вътре имаше само печка и резервоар за гореща вода. Не можех да разбера какво се опитваше да ни каже Ева.
После лъчът на фенерчето попадна върху дълга тухлена стена в отсрещния край и ние се приближихме към нея.
Тухлите и хоросанът бяха по-нови от старата каменна основа. Стената разделяше помещението по цялата му дълбина и нагоре стигаше чак до старите дъбови греди.
Точно по средата й имаше дъбова врата с много красива резба. Фенерчето ми освети месингова табелка с надпис: „Лична изба на Негова светлост“.
Тъй като на Негова светлост му липсваше чувство за хумор, реших, че табелката е подарък от някой почитател, навярно даже от Ема.
— Не трябва ли да влезем вътре? — прошепна Бет.
— Само ако вратата е отключена — отвърнах аз. — Спомни си правилника за обиск. — Подадох й фенерчето и опитах голямата месингова брава, но вратата бе заключена забелязах, че над бравата има месингова ключалка. — Не заключена, само е заяла — казах аз, замахнах с брадвичката към ключалката и дъбовата врата се разцепи, но издържа. Нанесох още няколко удара и накрая я отворих.