От дневната се влизаше в малък кабинет и аз порових из бюрото на Негова светлост, но вътре нямаше почти ниш-Открих няколко снимки, поставени в рамки, една от които на Сондра Уелс, друга на вярната му любов — самият той, застанал на мостика на яхтата си.
Намерих бележника му с адреси и потърсих на „Гордън“. Том и Джуди бяха записани, но после ги беше зачеркнал. Потърсих на „Уайтстоун“ и видях, че същото се отнася и За Бма. Като се имаше предвид, че я бе убил едва тази сутрин и че новината още не се беше разпространила, това говореше за много болен и подреден ум. От онези, които понякога работят срещу притежателите си.
В стаята имаше камина и над нея видях стойки за две пушки, но оръжията липсваха. Оказваше се, че Ева е достоверен свидетел.
Върнах се в кухнята и погледнах навън през задния прозорец. Заливът беше побеснял, както биха казали старите морски вълци, но още не се бе вбесил съвсем. Все пак не бях в състояние да си представя какво би могло да прати Фредрик Тобен в морето в ден като този. Всъщност можех да си представя. Трябваше да пообмисля тази възможност.
Бет се върна в къщата с дъждобран, мокър от краткото пребягване от джипа до вратата, подаде ми ключовете и каза:
— В къщата на семейство Мърфи е пратен екип от лабораторията, а друг е… на другото местопрестъпление. — Освен това вече не ръководя разследването на случая Гордън.
— Сериозен проблем. Но не се тревожи. Вече си решила случая.
— Ти го реши.
— Но ти трябва да го спипаш. Не ти завиждам. Ако не внимаваш, Тобен може да те победи, Бет.
— Зная… — Тя си погледна часовника и каза: — Сега е седем без двайсет. Хората от лабораторията и от отдела са на път за насам, но в тази буря ще им трябва известно време. Преди да влязат, ще поискат заповед за обиск. Би трябвало да сме навън, когато пристигнат.
А как ще обясниш, че вече си влизала?
Ева ни пусна. Беше уплашена — смяташе, че е в опасност. Ще го издокарам, не се тревожи за това. Ще кажа, че съм слязла в мазето, за да проверя електричеството.
Усмихнах се.
Бързо се учиш да си прикриваш задника. Да не движиш с ченгета?
Дължиш ми известна подкрепа, Джон. Ти наруши целия правилник.
Едва успях да свърша с първа страница. И там ще си останеш.
— Бет, този тип е убил трима души, които обичах, и невинна възрастна двойка. Последните трима нямаше да умрат, ако бях действал и мислил по-бързо.
Тя постави ръка на рамото ми.
— Не се самообвинявай. За безопасността на семейство Мърфи отговаряше полицията… Що се отнася до Ема…
— Не искам да обсъждам този въпрос.
— Разбирам. Виж, няма нужда да разговаряш с ченгетата от областното управление. Тръгни си и аз ще се оправям с тях.
— Добра идея. — Метнах й ключовете за колата и казах:
— Ще се видим по-късно.
— Къде отиваш без ключове?
— На разходка с яхта. — Откачих ключа за „Формулата“ от таблото.
— Полудя ли?
— Това ще определи съдът. Чао. — Тръгнах към задната врата.
Бет ме задържа за ръката.
— Не, Джон. Ще загинеш. По-късно ще настигнем Фредрик Тобен.
— Искам го сега, докато кръвта по ръцете му е прясна.
— Не. — Тя вече наистина ме стискаше силно. — Джон, ти дори не знаеш къде е отишъл.
— Има само едно място, където може да иде с яхта в такава вечер.
— Къде?
— Знаеш къде — на Плъм Айланд.
— Но защо?
— Мисля, че съкровището е още там.
— Откъде знаеш?
— Просто предполагам. Чао. — Излязох преди отново да успее да ми попречи.
Тръгнах през моравата към яхтата. Почти съвсем се бе смрачило, което ме уреждаше, защото не исках да виждам как изглежда морето.
Минах по кея, като се хванах за един от кнехтовете, после изтичах до следващия, така че вятърът да не ме отвее във водата. Накрая стигнах до навеса, който скърцаше й стенеше. На слабата светлина видях, че „Формулата“ още е там, но забелязах, че плоскодънната лодка я няма и се зачудих дали не се е откъснала, или пък Тобен я е взел на буксир, или като спасителна лодка, или за да стигне с не до брега на Плъм Айланд.
— Джон!
— Какво?
— Почакай? Идвам с теб!
Качихме се и се опитах да се превъплътя в ролята на моряк. Това не е любимото ми хоби, но през годините са ме канили на много яхти и открих, че си спомням някои факти още от детските си години. А през юни, юли и август десетина пъти бях излизал в морето със семейство Гордън и Том говореше непрекъснато, а той обичаше да споделя с мен моряшкия си ентусиазъм и познания. Не си спомням да съм обръщал много внимание повече се интересувах от Джуди, която се печеше на слънце по бикини, но бях си-гурен, че в мозъчната ми кора е имало някаква малка ниша, обозначена като „Яхти“. Просто трябваше да я намеря. Всъщност бях сигурен, че зная за яхтите повече, отколкото си мислех. Поне така се надявах.