Вълните ни подхвърляха с всичка сила — разтърсващи, разтракващи зъбите удари, един след друг, като автомобил, който пътува по железопътни траверси. Усещах, че стомахът ми не е в състояние да следва вертикалното движение на яхтата — когато бяхме долу, той още беше горе, а когато вълните ни подхвърляха във въздуха, стомахът ми падаше надолу. Или поне така ми се струваше. Не можех да видя нищо през стъклото, затова се изправих и погледнах над него с опрян на седалката задник. Дясната ми ръка бе на руля, с лявата се бях вкопчил в дръжката на таблото. Бях погълнал достатъчно солена вода, че да повиши кръвното ми налягане с петдесет единици. Освен това солта започваше да изгаря очите ми. Хвърлих поглед към Бет и видях, че тя също търка очи.
Гадеше ми се от солта, движението, постоянните удари на вълните и от факта, че не съм в състояние да видя или да различа хоризонта от водата. Като прибавите към това и класическото ми посттравматично физическо състояние… спомних си как Макс ме беше уверил, че работата няма да е напрегната. Ако сега беше тук, щях да го завържа за носа.
През дъжда можех да видя брега на стотина метра вляво от нас, а надясно смътно се очертаваше Шелтър Айланд. Знаех, че ще сме в малко по-голяма безопасност, когато минем откъм подветрената страна на острова, откъдето, гредполагам, произлиза и името му.
— Мога да те сваля на брега на Шелтър Айланд — казах на Бет.
— Можеш да си караш проклетата яхта и да престанеш да се тревожиш за крехката малка Бет.
— Да, госпожо.
— Излизала съм в морето и в по-гадно време, Джон — с по-мил тон прибави тя. — Зная кога да изпадам в паника.
— Добре. Кажи ми кога.
— След малко — отвърна Бет. — Междувременно, слизам долу да донеса спасителни жилетки и да видя дали ще открия някакви по-удобни дрехи.
— Добра идея. Измий си солта от очите и потърси карта.
Тя изчезна по стълбата между двете седалки. За бързоходна яхта „Формулата“ имаше доста голяма кабина, имаше и тоалетна, която съвсем скоро можеше да се наложи да използвам. Общо взето, това е удобна, стабилна яхта и винаги съм се чувствал в безопасност, когато на руля бяха Том или Джуди. Семейство Гордън, също както и Джон Кори, не обичаха лошото време и при първия признак за буря потегляхме към брега. Но сега бях тук и се изправях пред един от най-големите си страхове, така да се каже, гледах го право в очите. И колкото и безумно да звучи пътуването почти ми беше приятно — усещането за дроселите, когато променях скоростта, вибрациите на двигателите, рулят в ръцете ми. Друго си е да си капитан. Бях седял прекалено дълго на задната веранда.
Изправих се с ръка на руля и с другата, вкопчен в стък — лото, за да пазя равновесие. Загледах се в брулещия дъжд и потърсих в бушуващото море яхта, но едва успях да различа хоризонта или брега, та какво оставаше за друг плавателен съд.
Бет се появи от каютата и ми подаде спасителна жилетка. Видях, че на шията й виси бинокъл. Освен това под жълтия дъждобран бе обула дънки и носеше моряшки обувки и оранжева спасителна жилетка.
— Дрехите на Фредрик ли си облякла? — попитах я.
— Не, надявам се. Предполагам, че са на Сондра Уелс.
Малко са ми тесни. Оставих на масата карта, ако искаш да хвърлиш един поглед. Аз ще поема руля.
— Можеш ли да разчиташ карта? — попитах.
— Малко. Ами ти?
— Няма проблем. Синьото е водата, кафявото е сушата.
По-късно ще я погледна.
— Потърсих долу радио — каза Бет — но не успях да открия.
— Аз мога да пея. Харесва ли ти „Оклахома“?
— Джон… моля те, не се прави на идиот. Искам да кажа, радиостанция. За да пратя сигнал за помощ.
— А… разбрах.
— Има зареждащо устройство за мобифон, но самия мобифон го няма.
— Ясно. Искаш да кажеш, че сме изолирани.
— Точно така. Не можем даже да пратим 808.
— Е, и хората на „Мейфлауър“ не са можели. Не се тревоги за това.
Тя не ми обърна внимание и рече:
— Намерих сигнален пистолет. — И потупа големия джоб на дъждобрана си.
Не вярвах някой да види сигнална ракета тази вечер, но отвърнах:
— Добре. По-късно може да ни потрябва.
Бет седна на стълбите до мен. Известно време престанахме да се мъчим да надвикваме бурята. И двамата бяхме подгизнали, стомасите ни къркореха и бяхме уплашени. И все пак част от ужаса от бурята изчезна, струва ми се, щом разбрахме, че няма да потънем с всяка следваща вълна.
Десетина минути по-късно Бет се изправи и се приближи до мен, за да мога да я чуя.