Това ураган ли е вече?
Не зная, Джон, и изобщо не ми пука.
С теб съм.
Останах с впечатлението, че не си падаш по морето — каза тя.
— Даже много си падам. Просто не ми харесва да съм в или под него.
— На Шелтър Айланд има няколко дока и заливчета.
Искаш ли да обърнеш натам?
А ти?
— Да, но не.
С теб съм.
Накрая навлязохме в пролива между Северния край и Шелтър Айланд. Устието му беше широко около осемстотин метра и островът, който се падаше откъм юг, бе достатъчно висок и голям, за да спре вятъра поне отчасти. Сега той виеше по-слабо и можехме да разговаряме нормално. Морето също беше малко по-спокойно.
Бет се изправи, хвана се за дръжката, монтирана на таблото над стълбите, и попита:
— Според теб какво се е случило в онзи ден? В деня на убийството?
— Знаем, че семейство Гордън са напуснали плъмайландското пристанище към обед — отвърнах аз. — Отдалечили са се на достатъчно разстояние от брега, така че патрулната лодка на Стивънс да не може да ги разпознае. Наблюдавали са с бинокъл и са изчакали лодката да мине. Тогава са натиснали дроселите и с пълна скорост са потеглили към брега. Имали са от четирийсет минути до един час преди лодката да се върне. Установихме този факт на Плъм Айланд. Прав ли съм?
— Да, но си мислех, че става въпрос за терористи или някой без право на достъп. Да не би да искаш да ми кажеш, че още тогава си имал предвид семейство Гордън?
Нещо такова. Не знаех защо нито пък какво са замисляли, но исках да разбера как биха могли да извършат нещо. Кражба. Каквото и да е.
— Продължавай.
— Добре, потеглят с пълна скорост и се приближават до брега. Не е проблем, дори патрулната лодка или хеликоптерът на Бреговата охрана да забележат яхтата им закотвена там, защото вече всички знаят кои са и познават „Формулата“ им. И все пак според Стивънс през онзи ден никой повече не ги е виждал. Прав ли съм?
— Дотук.
— Добре, бил е приятен, спокоен летен ден. Семейство Гордън слизат на брега с надуваемия си сал и го изтеглят в храстите. На сала е алуминиевият сандък.
— И лопати.
— Не, те вече са намерили съкровището и са го скрили на леснодостъпно за тях място. Но първо е трябвало доста да покопаят, а също и да свършат много архивна и археологическа работа, да купят земята на Уили и така нататък.
— Смяташ ли, че са се готвели да измамят Тобен?
— Не. Стигала им е и половината от съкровището, като приспаднеш петдесет процента от дела им за държавата. Нуждите им далеч не са се доближавали до тези на Тобен. А и са искали публично да се обявят за откриватели на съкровището на капитан Кид. Нуждите на Тобен обаче са били други, намеренията му също. Не е изпитвал скрупули да убие партньорите си, да вземе цялото съкровище, тайно да продаде повечето, после да открие малка част от него на собствената си земя и да го продаде на търг в Сотби пред очите на пресата и данъчните власти.
Бет пъхна ръка под дъждобрана си, извади четирите златни монети и ги протегна към мен. Взех една и я разгледах, без да изпускам руля. Беше голяма горе-долу колкото двайсет и пет цента, но бе тежка — тежестта на златото винаги ме е изненадвала. Металът беше удивително блестящ и върху него се виждаше нечий профил с надпис, който ми приличаше на испански.
— Сигурно точно това наричат дублон. — Подадох й го обратно.
— Запази го за късмет — каза тя.
— За късмет ли? Не ми трябва такъв късмет, какъвто е донесло на всички това нещо.
Бет кимна, известно време погледа към трите монети в шепата си, после ги хвърли през борда. Аз направих същото.
Това, разбира се, бе идиотски жест, но ни накара да се почувстваме по-добре. Разбирах моряшкото суеверие да хвърлиш нещо ценно — или някого — за да умиротвориш морето и да го накараш да престане да прави каквото там, по дяволите, правеше, изкарвайки ангелите на всички.
Така че щом изхвърлихме златото зад борда, се почувствахме по-добре и естествено, докато минавахме покрай брега на Шелтър Айланд, вятърът малко стихна, а вълните се смалиха и вече не прииждаха толкова често, сякаш дарът за морето бе подействал.
Сушата от двете ни страни изглеждаше мрачна, лишена от всякакъв цвят като купчина въглища, докато морето и небето имаха зловещо сиво сияние. В този час по брега обикновено се виждаха светлини, свидетелства за човешко оитаване, но електричеството очевидно беше спряло навсякъде и сушата се бе върнала с век-два назад.