— Не трябва да стрелям преди него — извика в отговор тя.
— Стреляй, ти казвам!
И тя го направи. Всъщност изстреля всичките си петнайсет куршума и видях, че стъклото до Тобен се пръска на парчета. Забелязах също, че Ф. Тобен вече не се провесва през прозореца с пушката си.
— Добра работа — извиках й.
Тя зареди втори пълнител и пак се прицели.
Продължавах да гледам през рамо, докато се опитвах да управлявам яхтата във все по-бурното море. Съвсем ненадейно Тобен се появи на отворения прозорец и видях, че пушката му проблесва.
— Залегни! — изкрещях. Пушката проблесна още три пъти и чух, че в таблото пред мен се забива куршум, после се пръсна предното стъкло. Бет отвръщаше на огъня, вече по-бавно и по-методично.
Знаех, че не можем да се сравняваме с точността на пушката му, затова дадох пълен напред и полетяхме, порейки хребетите на вълните. На разстояние двайсетина метра вече никой от нас не виждаше другия. Чух високоговорителя му да пропуква, после над бурното море се разнесе тънкият му металически глас:
— Мамка ви! Ще потънете! Никога няма да оцелеете в тази буря! Мамка ви!
Това не бе учтивият и благовъзпитан господин, когото случайно познавах и не харесвах. Този човек беше загубил цялото си самообладание.
— Мъртви сте! И двамата сте мъртви, мамка ви!
Сериозно се ядосах, че ми се подиграва точно онзи, който съвсем скоро е убил любимата ми.
— Това копеле е мъртво — казах на Бет.
— Не му позволявай да те изкара от релси, Джон. С него е свършено и той го знае. Отчаян е.
Той бил отчаян? Ние също не бяхме в страхотна форма.
Така или иначе, Бет остана в позицията си за стрелба с лице към кърмата, като се мъчеше да закрепи пистолета си на облегалката.
— Джон — повика ме тя, — направи широк кръг и така ще минем зад него.
— Бет, аз не съм адмирал от флотата и това не е морско сражение.
— Не искам да е зад нас!
— Не се тревожи. Просто внимавай. — Погледнах към датчика за горивото и видях, че стрелката е между една осма и нула. — Пък и нямаме гориво за маневри.
— Мислиш ли, че още иска да отиде на Плъм Айланд? — попита тя.
— Златото е там.
— Но той знае, че сме по петите му.
— И тъкмо затова се опитва да ни убие. Или поне да види, че се обръщаме и удавяме.
Известно време тя не каза нищо, после попита:
— Как успяхме да се отдалечим от него?
— Предполагам, че просто се движим по-бързо. Физически закон.
— Имаш ли някакъв план?
— Не. А ти?
— Не е ли време да се насочим към безопасно пристанище?
— Може би. Но не можем да се върнем. Не искам отново да попадна на мерника на Фреди.
Бет посочи напред и надясно и каза:
Това трябва да е фарът Лонг Бийч Бар.
Видях бледа премигваща светлинка.
Ако се насочим вляво от фара — продължи Бет, — може ой ще успеем да видим обозначенията, които ще ни отведат До Ист Мариън или до Ориент. Можем да завържем яхтата някъде и да повикаме Бреговата охрана или охраната на Плъм Айланд и да им съобщим за положението.
Погледнах картата, осветена от слабия блясък на лампичката на таблото.
— В тази буря няма начин да прекарам яхтата през тези тесни канали. Единственото място, до което мога да стигна, е Грийнпорт или навярно Деринг, а Фреди е точно между нас и тези пристанища.
Тя се замисли за миг, после каза:
— С други думи, ние вече не го преследваме. Той преследва нас — към открито море.
— Ами… може да се каже, че се опитваме да го вкараме в капан.
— Какъв капан?
— Знаех, че ще зададеш този въпрос. Довери ми се.
— Защо?
— Защо не? — Върнах дроселите назад и „Формулата“ малко забави ход. — Всъщност така ми харесва. Сега със сигурност зная къде е и къде отива. Предпочитам да се занимаем с него на суша. Ще се срещнем на Плъм Айланд.
Бет сгъна картата и каза:
— Ясно. Той е по-добре въоръжен от нас и има по-голям кораб.
— Точно така. — Установих курс, който щеше да ни отведе надясно от фара към залива Гарднърс и това на свой ред щеше да ни насочи към Плъм Айланд. — Колко патрона ти останаха?
— В пълнителя са ми останали девет и имам още един пълнител с петнайсет патрона в джоба.
— Стигат. — Погледнах я и казах: — Преди малко се представи доста добре.
— Не съвсем.
— Накара го да се скрие. Може и да си го ранила.
Тя не отговори.
— Чух, че последният куршум прелетя покрай ухото ми преди да мине през стъклото — продължих аз. — Божичко!
Също като едно време в Ню Йорк. — Замълчах, после я попитах: — Добре ли си?
— Ами…
Бързо погледнах към нея.
— Какво има?
— Не съм сигурна…
— Бет? Какво има? — Видях как бръкна с лявата си ръка под дъждобрана и се смръщи. После извади дланта си цялата бе в кръв.