Буквално загубих дар слово.
— Странно… — каза Бет. — Не усетих, че съм ранена. После почувствах тази топлина… обаче всичко е наред… само драскотина.
— Сигурна… сигурна ли си?
— Да… усещам мястото, през което е минал куршумът…
— Дай да видя. Ела тук.
Тя се приближи до мен, обърна се към кърмата и разхла-би спасителната си жилетка, после си повдигна дъждобрана и ризата. Гръдният й кош между гърдите и хълбока беше покрит с кръв. Протегнах ръка и казах:
— Спокойно. — Опипах раната и с облекчение открих, че наистина е драскотина, минаваща по най-долното ребро.
Бе дълбока, но не чак до костта.
— Всичко е наред.
— Нали тъкмо това ти казах. — Бет изпъшка.
— Извинявай, просто обожавам да си пъхам пръстите в огнестрелни рани. Боли ли те?
— Преди не усещах. Но сега боли.
— Слез долу и намери комплекта за първа помощ.
Тя слезе долу.
Погледнах към хоризонта. Въпреки мрака видях двата носа, които бележеха края на сравнително спокойния пролив.
Минута по-късно бяхме навън в залива Гарднърс. Две минути по-късно морето изглеждаше така, сякаш някой е включил пералнята на центрофугиране. Вятърът виеше, вълните се разбиваха, почти не можех да контролирам яхтата.
Бет изпълзя от кабината и се хвана за дръжката на таблото.
— Добре ли си? — надвиках вятъра и вълните аз.
Тя кимна, после извика:
— Джон! Трябва да се върнем!
Знаех, че е права. „Формулата“ не беше направена за такива условия, нито пък аз. И тогава си спомних какво ми каза Том Гордън на задната веранда в къщата ми през онази вечер, която ми се струваше толкова отдавна. „Най-сигурно е в пристанището. Но яхтите не са за това.“
Всъщност вече не ме плашеше нито морето, нито пък вероятността да загина. Карах я на чист адреналин и омраза. Обърнах се към Бет и погледите ни се срещнаха. Тя очевидно разбра, но не искаше да сподели безумието ми.
Джон… — започна Бет, — ако загинем, той ще се измъкне. Трябва да стигнем до някое пристанище или в някои залив.
Не мога… искам да кажа, че ще се разбием в брега и ще потънем. Трябва да излезем в открито море. Тя не отговори.
— Можем да стигнем до Плъм Айланд — продължих аз. — Ще успея да вляза в заливчето. То е добре обозначено и осветено. Имат собствен генератор.
Бет отново отвори картата и впи поглед в нея, сякаш се опитваше да открие отговор на дилемата ни. Всъщност, както вече бях заключил, единствените възможни пристанища — Грийнпорт и Деринг — бяха останали зад нас, а между нас и тях беше Тобен.
— След като вече сме в открито море — каза тя, — би трябвало да можем да направим кръг, да минем зад него и да се върнем в Грийнпорт.
Поклатих глава.
Бет, трябва да продължаваме по обозначения канал. Ако изгубим от поглед обозначенията, с нас е свършено. Движим се по тесен проход, преследва ни тип с пушка и единственият път е право напред.
Тя ме погледна и видях, че изобщо не ми вярва, което бе съвсем разбираемо, защото изобщо не й казвах истината. А истината бе, че исках да убия Фредрик Тобен. Когато си мислех, че е убил Том и Джуди, бих могъл да се задоволя да видя как го убива страхотният щат Ню Йорк. Но сега, след като беше убил Ема, трябваше да го унищожа лично. Ако повиках Бреговата охрана или охраната от Плъм Айланд, резултатът нямаше да е равен. Всъщност, що се отнасяше до резултата, чудех се къде е в момента Пол Стивънс.
— Петима невинни души са убити, Джон, и това вече е прекалено много — прекъсна мислите ми Бет. — Няма да ти позволя да жертваш нито моя, нито собствения си живот.
Тръгваме обратно. Веднага.
Погледнах я и отвърнах:
— Мога да се справя с бурята, Бет. Зная как да се справя.
Всичко ще бъде наред. Довери ми се.
Тя продължително ме изгледа, после каза: — Тобен е убил Ема Уайтстоун точно под носа ти и това е удар по мъжествеността ти, обида за мъжкото ти самолюбие. Това е причината. Права ли съм?
Нямаше смисъл да лъжа, затова отвърнах:
— Отчасти.
— И каква е другата част?
— Ами… бях влюбен в нея.
Бет се позамисли, после каза:
— Добре… щом и без това ще ни убиеш, можеш да научиш цялата истина.
— Каква цяла истина?
— Онзи, който е убил Ема Уайтстоун… а аз предполагам, че е бил Тобен… освен това първо я е изнасилил.
Не отговорих. Трябва да кажа, че не бях и съвсем шокиран. Природата на всички мъже има примитивна страна, включително и на контета като Фредрик Тобен, и когато вземе връх, тази тъмна страна се проявява по предвидим и много ужасен начин. Виждал съм какво ли не — изнасилвания, мъчения, отвличания, осакатявания, убийства и всичко останало от наказателния кодекс. Но сега за първи път се случваше престъпник да ми прати лично послание. А и аз бях загубил обичайното си хладнокръвие. „Той я е изнасилил.“ И го е правел — или си е мислил, че го прави — на мен.