— Правилно разсъждаваш — казах на Бет.
Тя не отговори.
— Имаш ли още сигнални ракети?
— Още пет.
— Добре.
— Не съвсем. Загубих сигналния пистолет.
— Искаш ли да се върнеш и да го намериш?
— Писна ми от шегичките ти.
— И на мен. Но друго нямаме.
Известно време продължихме в мълчание през бурята, която още повече се усилваше, ако това изобщо бе възможно.
— Помислих си, че с мен е свършено — каза тя накрая.
Не можем да му позволим пак да се приближи толкова — отвърнах аз.
Бет ме погледна.
Той ме остави, за да стреля по теб.
Това е основният ми проблем. Винаги, когато някой тане само с един патрон, решава да стреля по мен.
Тя почти се усмихна, после изчезна долу и след минутка се върна с бира.
— Всеки път, когато направиш добро, получаваш по бира.
Не са ми останали много трикове. Още колко бири имаш?
— Две.
— Би трябвало да свършат работа.
Замислих се над възможностите си и осъзнах, че почти нямам такива. Сега оставаха само две пристанища — фериботният пристан на Ориент Пойнт и заливът на Плъм Айланд. Ориент Пойнт навярно вече беше от лявата ни страна, а до Плъм Айланд оставаха повече от три километра. Погледнах датчика за горивото. Стрелката бе на червено, но все още не докосваше нулата.
Морето вече беше толкова бурно, че през повечето време дори не можех да видя каналните обозначения. Знаех, че седнал високо в кабината си, Тобен ги вижда по-добре от нас. Внезапно ми хрумна, че той сигурно има радар и че тъкмо така ни е открил. Освен това сигурно имаше и дъл-бокомер, което много го улесняваше, дори да загубеше от поглед обозначенията. Накратко, „Сондра“ не можеше да се мери с „Есенно злато“.
Проклятие!
Вълните все по-често се разбиваха в носа и бордовете на яхтата и усещах, че натежаваме. Допълнителната тежест ни забавяше и водеше до преразход на гориво. Разбирах, че при тази скорост Тобен може да ни настигне. Разбирах също, че губим битката срещу морето и срещу него.
Хвърлих поглед към Бет. Тя усети, че я гледам, и очите ни се срещнаха.
— В случай че се обърнем или потънем — рече Бет, — искам да ти кажа, че наистина те харесвам.
Усмихнах се и отвърнах:
— Зная. — Погледнах я. — Извинявай. Не трябваше да…
— Гледай си руля и мълчи.
Отново погледнах датчика за горивото. Единственият ни шанс сега бе да дадем жега на двигателите и да видим как-во ще се получи. Стиснах дроселите и ги натиснах докрай напред.
Натежалата от водата яхта, отначало бавно после по-бързо набра скорост. Кърмата загребваше по-малко вода, но яхтата силно се блъскаше в прииждащите вълни. Всъщност толкова силно, че сякаш на всеки пет секунди се блъскахме в тухлена стена. Мислех си, че ще се разбием, но фибростъкленият корпус не се предаваше.
Номерът с пълната скорост ни помагаше да поддържаме курса и да не се наводним, но едва ли водеше до икономия на гориво. Нямахме обаче друг избор. В огромното царство на алъш-вериша аз бях заменил сигурното потъване за сигурното изчерпване на горивото. Страхотна сделка.
Но според опита ми с тези датчици — още откакто купих първата си кола — те показваха или че имаш повече гориво, отколкото ти е останало, или обратното. Не знаех как е този датчик, но скоро щях да разбера.
— Как е горивото? — попита Бет.
— Чудесно.
Тя се опита да внесе бодра нотка в гласа си.
— Искаш ли да спреш, за да налееш бензин и да питаш за пътя?
— Не. Истинските мъже не питат за пътя и имаме достатъчно гориво, за да стигнем до Плъм Айланд.
Бет се усмихна.
— Слез долу за малко — казах й аз.
— Ами ако се преобърнем?
— Вече сме прекалено тежки, за да се преобърнем. Ще потънем. Но аз ще те предупредя. Иди да си починеш.
Тя слезе в каютата. Извадих картата и поделих вниманието си между нея и морето. Далеч наляво зърнах проблясваща светлина и разбрах, че това трябва да е фарът на Ориент Пойнт. Ако сега завиех на север, навярно щях да успея да открия фериботните пристани на Ориент. Но между ферибота и фара имаше толкова много скали и плитчини, че трябваше да стане чудо, за да минем. Другата възможност беше да измина още около три километра и да се опитам да вляза в залива на Плъм Айланд. Но това означаваше да вляза в Плъмайландския пролив, който бе достатъчно коварен и при нормални условия. А по време на буря — или ураган — щеше да е… е, най-меко казано безумие.
Бет с олюляване се появи от каютата. Хванах я за ръката и я издърпах горе. Тя ми подаде шоколад.
— Благодаря.
— Водата долу стига до глезените — каза Бет. — Трюмните помпи продължават да работят.