— Добре. Яхтата вече е малко по-лека.
— Страхотно. Иди да си починеш долу. Аз ще карам.
— Добре съм. Как ти е малката драскотина?
— Наред. Как е малкият ти мозък?
— Оставих го на брега. — И докато ядях шоколада, й обясних възможностите ни.
Тя отлично ги разбра и отвърна:
Значи можем или да се разбием в скалите на Ориент Чоинт, или да потънем в Пролива, така ли?
Точно така. — Посочих датчика за гориво и казах: — тдавна минахме точката, от която няма връщане към Рийнпорт.
Мисля, че с това пропуснахме единствения си шанс.
— Май си права… Е? Ориент или Плъм Айланд?
— До Ориент има прекалено много препятствия — каза тя. — Освен това не виждам никакви канални обозначения за Ориент. Сигурно са откъснати от вълните.
Кимнах.
— Забрави и за Пролива — продължи Бет. — В тази буря оттам може да мине само океански лайнер. Ако имахме повече гориво, можехме да издържим, докато отмине най — лошото. Според мен нямаме никакви шансове.
Може би беше права. Веднъж Том и Джуди ми бяха казали, че инстинктивното желание да се насочиш към брега по време на буря е огромна грешка. Брегът е коварен, точно там вълните могат да разбият или да преобърнат яхтата ти или пък да те запратят в скалите. Всъщност по-безопасно е да излезеш в открито море, докато ти е останало гориво или платна. Но ние нямахме дори тази възможност, защото ни преследваше тип с пушка и радар. Нямахме друг шанс, освен да продължаваме напред и да видим какво ни кроят Господ и природата.
— Ще поддържаме същия курс и скорост — казах аз.
— Добре. Няма какво друго да направим… Какво…
Вдигнах очи към нея и видях, че гледа към кърмата.
Погледнах и аз, но не забелязах нищо.
— Видях го… Мисля, че го видях. Да! Точно зад нас е!
Изпсувах. Вече знаех, че кучият син сто на сто има радар. Радвах се, че не съм се опитал да го заобиколя. Още от самото начало той бе знаел къде сме.
Натиснах дроселите докрай и набрахме още по-висока скорост.
— Джон, той ни настига! — викна Бет.
Погледнах назад — беше на двайсетина метра зад нас, издигнал се върху хребета на огромна вълна. След пет минути, а навярно и по-малко, щеше да може да се прицели с пушката си право в нас, докато моят револвер и 9-милиметровият пистолет на Бет бяха абсолютно безполезни, освен ако не разчитахме на случайно попадение.
— Колко патрона са ти останали? — попита тя.
— Чакай да видя… барабанът побира пет… изстрелях четири… е, колко са останали?
— Престани да се шегуваш, по дяволите!
— Опитвам се да те ободря. — Чух от прекрасната уста на госпожа Пенроуз да излиза нещо не много цензурно, после тя викна:
— Можеш ли да накараш тази шибана яхта да се размърда по-бързо.
— Може би. Донеси отдолу нещо тежко и разбий предното стъкло.
Бет се спусна в каютата и се появи с пожарогасител, с който разби стъклото. После хвърли пожарогасителя през борда.
— С тази скорост не загребваме толкова много вода — казах аз, — а и помпите с всяка минута ни правят по-леки, така че ще наберем още малко скорост. Пък и изгаряме горивото и…
— Я стига уроци по физика!
Беше ядосана и това бе по-добре, отколкото тихата примиреност, която бях видял да я обзема преди малко. Добре е да си бесен, когато и човек, и природа се готвят да те очистят.
Бет направи още няколко курса до каютата и всеки път се връщаше с по нещо, което да хвърли през борда, за съжаление включително и бирата от хладилника. Успя да изнесе малък телевизор по стълбите и да го хвърли в морето. Хвърли също дрехи и обувки и си помислих, че ако Фреди ни изгуби от поглед, може би ще види изхвърлените вещи и ще реши, че сме потънали.
Набрахме малко по-висока скорост, но „Есенно злато“ ни настигаше и нямаше как да не обръщаме внимание на факта, че съвсем скоро Тобен щеше да започне да стреля.
— Колко патрона ти останаха? — попитах Бет.
— Девет.
— Само три пълнителя ли имаше?
— Само? Ти се мотаеш наоколо с проклетия си револвер с пет патрона и нямаш никакви резерви, а имаш дързостта да… — Неочаквано тя приклекна зад седалката, извади пистолета си и извика:
— Стреля! Видях проблясък от изстрел!
Хвърлих поглед назад и естествено, безстрашният шибан Фреди беше заел позиция за стрелба. Дулото на пушката отново проблесна. Да се стреляме помежду си от подхвърляните от бурята яхти е лесно — трудно е да улучиш нещо, така че все още не се тревожех чак толкова, но щеше да настъпи момент, в който и двата кораба щяха да се издигнат на хребета на някоя вълна, а Тобен имаше преимуществото на по-високата позиция и на дългата цев.
Бет беше достатъчно разумна, за да пести патроните си.