— Наведи се и се дръж здраво! — извиках.
Бет се хвърли долу и се вкопчи в основата на седалката си.
Вълната ни тласна напред с такава сила, че три хиляди и петстотин килограмовата „Формула“, пълна с още хиляди килограми вода, реагира като сламена кошница, попаднала в бушуваща река. Бях очаквал да бъдем изхвърлени на брега като на въздушна възглавница, но сега щяхме да изминем разстоянието дотам по въздуха.
Докато летяхме към острова, запазих достатъчно присъствие на ума, че да изключа двигателите — така яхтата нямаше да експлодира, разбира се, ако изобщо бе останало някакво гориво. Освен това не исках двете витла да ни откъснат главите.
— Дръж се! — извиках.
— Няма нужда да ми напомняш — отвърна Бет.
Стоварихме се върху заливания от вълните бряг с носа надолу. „Формулата“ се претърколи настрани и двамата скочихме от нея точно когато връхлетя нова вълна. Забелязах стърчаща над водата скала и се вкопчих в нея с една ръка, с другата прегърнах Бет през кръста. Вълната се разби и отстъпи назад. Изправихме се и си плюхме на петите към сушата. Бет притискаше с длан раната си.
Стигнахме до една от ерозиралите скали и започнахме Да пълзим нагоре по нея.
— Добре дошъл на Плъм Айланд — рече Бет.
— Добре заварила. — Някак си успяхме да се изкачим върху скалата и се отпуснахме в продължение на цяла минута по гръб. После седнах и погледнах към брега. Яхтата лежеше настрани и видях, че белият й корпус е разцепен. Когато течението я изтегли назад във водата, тя отново се претърколи и се изправи сама, след това пак се преобърна и следващата вълна я понесе към пясъка. — Не бих искал сега да съм на яхтата — казах на Бет.
— И аз, но не искам да съм и на този остров — отвърна тя.
— Излезли от морето — отбелязах аз, — но затова пък направо в тигана.
— Пак ли започваш с глупостите си? Имаш ли нещо против да млъкнеш за около пет минути?
— Ни най-малко.
Всъщност с радост посрещнах тишината след часове, прекарани сред рева на вятъра, дъжда и корабните двигатели. Наистина можех да чуя туптенето на сърцето си, пулсирането на кръвта в ушите си и хриптенето на белия си дроб. Чувах и някакъв тъничък гласец в главата ми, който казваше: „Пази се от дребни човечета с големи пушки“.
35.
Поседяхме на тревата, за да съберем мислите си и да успокоим дишането си. Бях мокър, уморен, беше ми студено и ме болеше раненият бял дроб. Бях си загубил обувките, забелязах, че и Бет е боса. От друга страна обаче бяхме живи и револверът продължаваше да е в кобура под мишницата ми. Извадих го и проверих дали единственият ми останал патрон е на място за стрелба. Бет потърси в джобовете си и накрая ми съобщи:
— Добре… намерих и моя.
Все още бяхме с дъждобрани и спасителни жилетки, но видях, че Бет е загубила бинокъла.
Загледахме се в морето и в зловещо вихрещите се облаци коло окото на бурята. Продължаваше да вали, но не толкова силно. Когато си подгизнал до кости, малко дъжд не е страшен. Опасявах се обаче да не измръзнем, ако останем прекалено дълго неподвижни.
Мисля, че Том и Джуди Гордън щяха да се гордеят с моряшките ти способности — сериозно каза Бет.
Не отговорих. Във въздуха увисна нещо неизречено, нещо като „Ема би била доволна и поласкана от онова, което правиш за нея“.
— Мисля, че трябва да се върнем към централната лаборатория — рече Бет.
Не отговорих.
— Няма как да пропуснем светлините — продължи тя. — Ще накараме плъмайландската охрана да ни помогне. Ще се свържа по телефона или по радиостанцията и с областното управление.
Отново не отговорих. Тя ме погледна.
— Джон?
— Не съм стигнал чак дотук, за да тичам при Пол Стивънс за помощ — казах аз.
— Джон, и двамата не сме в страхотна форма, общо имаме пет патрона и сме боси. Време е да повикаме ченгетата.
— Ти, ако искаш, иди в централната лаборатория. Аз отивам да търся Тобен. — Обърнах се и тръгнах на изток покрай скалата към мястото, където бяхме видели закотвена яхтата на Тобен.
Бет не извика след мен, но минута по-късно вече вървяхме един до друг. Продължихме напред в мълчание. Не бяхме съблекли спасителните жилетки, отчасти, за да ни е по-топло, отчасти защото човек никога не знае кога пак ще му се наложи да се понакваси.
Дърветата стигаха чак до ерозиралата скала и храсталакът отдолу беше гъст. Тъй като бяхме боси, внимателно избирахме къде да стъпваме и напредвахме съвсем бавно.
Вятърът в окото на бурята бе спокоен и въздухът беше почти неподвижен. Даже чух да чуруликат птички. Знаех, че атмосферното налягане тук е много ниско и макар обикновено да не съм чувствителен към него, наистина усещах някаква… възбуда, предполагам, а може би и малко злоба. Всъщност по-скоро бях бесен и готов на убийство.