— Имаш ли някакъв план? — тихо попита Бет.
— Разбира се.
— И какъв точно?
— Да действам според случая.
— Страхотен план.
Тръгнахме навътре към сушата и намерихме чакъления път, по който микробусът на Пол Стивънс ни беше откарал до източния край на острова. Бе почти затрупан с повален дървета и отчупени клони, така че нямаше защо да се трвожим, че може да ни изненада автомобилен патрул.
Починахме си на един дънер. Дъхът ни излизаше на облаци пара във влажния въздух. Свалих си спасителната жилетка и дъждобрана, после кобура и полото. Успях да разцепя полото на две и увих парчетата около ходилата на Бет.
— Сега ще си сваля гащетата — съобщих й аз. — Недей да поглеждаш.
Събух си тесните мокри джинси, после и гащетата, и разцепих на две и тях.
— Боксерки ли са? — попита Бет. — Мислех те за плейбой.
Очевидно, кой знае защо, госпожа Пенроуз беше изпаднала в закачливо настроение. Посттравматична еуфория заради факта, че е оцеляла, предполагам. Овързах парчетата плат около ходилата си.
— Бих ти дала гащичките си — рече Бет, — но когато се преобличах на яхтата бяха толкова мокри, че не си направих труда пак да ги обувам. Искаш ли ризата ми?
— Не, благодаря. Това е достатъчно. — Обух си джинсите, после си закопчах кобура на голо, след това облякох дъждобрана и накрая спасителната жилетка. Беше ми толкова студено, че започвах да треперя.
Проверихме раната на Бет. Малко кървеше, но иначе изглеждаше наред.
Продължихме напред по черния път. Небето отново се смрачаваше. Знаех, че окото на бурята се насочва на север и че скоро ще се окажем в задната й част, която щеше да е също толкова яростна, колкото и предната.
— Тобен е хвърлил котва някъде тук — прошепнах аз. — Отсега нататък внимавай и пази тишина.
Тя кимна и продължихме на север през гората отново надолу към скалите. И естествено, на петдесетина метра от брега видяхме яхтата. Вълните напрягаха въжетата на двете котви. На слабата светлина успяхме да различим плоскодънната лодка на брега под нас. Вече бяхме сигурни, че Тобен е слязъл на острова. Всъщност от лодката до скалата имаше опънато въже, завързано за едно от дърветата съвсем близо до мястото, където бяхме приклекнали. Останахме неподвижни, като се вслушвахме и взирахме мрака. Почти бях сигурен, че Тобен се е насочил към вътрешноста на острова, и прошепнах на Бет:
— Отишъл е да вземе съкровището.
Не можем да го проследим — отвърна тя. — Затова ще пчакаме да се върне. И тогава ще го арестувам.
— О, каква невинност!
— Какво искаш да кажеш, по дяволите?
— Искам да кажа, госпожо Пенроуз, че човек не арестува онзи, който на три пъти се е опитал да те убие.
— Не можеш хладнокръвно да го убиеш.
— Искаш ли да се обзаложим?
— Джон, рискувах живота си, за да ти помогна на яхтата. Сега си ми длъжник. Все още разследвам този случай, ченге съм и ще действам както трябва.
Не виждах причина да я убеждавам в нещо, което вече бях решил.
Бет предложи да развържем въжето и да оставим вълните да отнесат лодката на Тобен, за да отрежем пътя му за бягство. Отговорих й, че ако види, че я няма, ще се подплаши. После казах:
— Чакай тук и ме прикривай.
Хванах се за въжето и се спуснах до лодката на скалистия плаж. На кърмата намерих пластмасовата касета, която бях видял още в навеса. Вътре имаше различни дреболии, но сирената липсваше. Навярно Фредрик Тобен беше решил, че съм го разкрил, и се освобождаваше от някои улики. Нямаше значение и без това не му предстоеше да се изправи пред съдебните заседатели.
Така или иначе, намерих клещи и извадих винта, който държеше витлото. Извадих резервните винтове от касетата и ги прибрах в джоба си. Открих и малък рибарски нож и взех и него. Потърсих фенерче, но нямаше.
Изкатерих се по скалата с помощта на въжето. Бет ми протегна ръка от върха и ме издърпа.
— Извадих винта от витлото — казах аз.
Тя кимна.
— Добре. Запази ли го в случай, че по-късно ни дотрябва.
— Да. Глътнах го. Толкова глупав ли ти изглеждам?
— Не изглеждаш глупав. Но вършиш глупости.
— Това е част от стратегията ми. — Дадох и винтовете и задържах ножа.
За моя изненада Бет каза:
— Виж, извинявай за отвратителните ми забележки. Изнервена съм.
— Не се тревожи.
— Студено ми е. Може ли… да се сгушим?
— Да се гушнем?