Дъждобранът шумолеше, а гумените ботуши скърцаха, затова ги свалих наред със спасителната жилетка. Вече облечен в модерен кожен кобур, джинси, без бельо, с нож, затъкнат в колана, и с вълнени чорапи, взети от мъртвец, аз тръгнах в пълния мрак, като вдигах високо крака, за да избегна евентуални препятствия. В главата ми се мотаеха мисли за плъхове, прилепи, буболечки и змии, но аз ги изхвърлих оттам — плъховете и всички останали не бяха мой проблем. Проблемът беше антраксът във въздуха зад мен и маниакът с пушка някъде в тъмнината пред мен.
Пресвета дево… Винаги съм бил религиозен, всъщност дори много набожен. Просто докато нещата са наред, не приказвам и не мисля много за това. Искам да кажа, че когато лежах в канавката и кръвта ми изтичаше, не се обърнах към Господ, само защото съм изпаднал в беда. По-скоро, тъй като в момента не се случваше нищо друго, просто ми се струваше подходящото време и място за молитва… „Майко Божия…“
Десният ми крак стъпи върху нещо хлъзгаво и едва не загубих равновесие. Приклекнах и опипах земята. Докоснах студен метален предмет. Опитах се да го вдигна, но той не помръдваше. Прокарах длан по него и накрая разбрах, че е релса в бетонния под. Спомних си обяснението на Сти-вънс, че някога на острова имало теснолинейка, която превозвала мунициите от корабите в залива до артилерийските укрепления. Очевидно тунелът водеше към склад за муниции.
Продължих напред, като постоянно докосвах с крак релсата. След малко усетих, че тя завива надясно, после докоснах някаква неравност. Коленичих и опипах с ръце. Тук имаше разклонение. Точно когато си мислех, че двамата с Тобен наближаваме края на тунела, пътят се раздвояваше. Останах на колене, вглеждах се в мрака в двете посоки, но не можех да видя и чуя нищо. Ако смяташе, че е сам, Тобен щеше да осветява пътя си с фенерчето или поне щеше да се движи тежко и шумно. Тъй като не го виждах и чувах, направих една от знаменитите си дедукции и стигнах до заключението, че присъствието ми му е известно. А може би просто беше прекалено далеч напред. Или пък изобщо го нямаше тук… „…моли се за нас, грешните…“
Чух шум вдясно от мен — нещо като падане на парче бетон или камък на пода. Вслушах се по-внимателно и различих звук от течаща вода. Хрумна ми, че в тунела може да има срутвания и в този дъжд… „…сега и в часа…“
Изправих се и тръгнах надясно по релсата. Звукът на падаща вода се усилваше и въздухът ставаше по-чист.
След няколко минути изпитах усещането, че тунелът е свършил и че се намирам в по-голямо помещение — складът за муниции. И наистина, когато вдигнах поглед нагоре, видях малък къс мрачно небе. През дупката се сипеше дъжд. Различих също и някаква конструкция, която се издигаше нагоре към нея. Разбрах, че това е асансьорът за амуниции, с който са снабдявали със снаряди артилерийските гнезда горе. Това бе и краят на релсите. Тобен беше тук и ме очакваше. „… на нашата смърт. Амин.“
36.
Фредрик Тобен очевидно не бързаше да обяви присъствието си и аз зачаках, заслушан в дъжда. След малко почти си помислих, че съм сам, но можех да усетя човешкото присъствие в помещението. Зловещо присъствие. Наистина.
Съвсем бавно насочих лявата си ръка към кръста си и извадих ножа.
Той, разбира се, знаеше, че съм аз — аз също знаех, че е той и че ме е довел на това място с намерението да го превърне в моя гробница.
Тобен също знаеше, че щом направи и най-малкото движение, щом издаде някакъв звук или включи фенерчето си, аз ще стрелям. Разбираше, че първият му изстрел в мрака трябва да попадне право в целта, защото щеше да е единствен. Затова и двамата стояхме неподвижни, котка и мишка, ако щете, и всеки се опитваше да разбере кой е котката.
Дребният гадняр имаше стоманени нерви, признавам му го. Аз бях готов, ако се наложи, да остана на мястото си цяла седмица, той също. Вслушвах се в дъжда и вятъра навън, но избягвах да гледам към отвора в тавана, защото щях да загубя и малката способност да виждам в мрака.
Стоях във влажното помещение и студът се просмукваше през чорапите ми, пронизваше голите ми ръце, гърди и гръб. Докашля ми се, но успях да се сдържа.
Изтекоха около пет минути, може би по-малко, но не повече. Тобен вече сигурно се чудеше дали безшумно не съм се върнал обратно. Аз стоях между входа на тунела и него, където и да се намираше. Съмнявах се, че би могъл да мине покрай мен, ако изпуснеше нервите си и решеше да се измъкне.
Накрая Тобен образно казано премигна — хвърли нещо като парче бетон към отсрещната стена. Ударът отекна в огромния склад. Сепнах се, но не достатъчно, за да стрелям. „Тъп номер, Фреди.“
И така, двамата стояхме в мрака и аз се опитвах да видя нещо, да чуя дишането му, да помириша страха му. Стори ми се, че видях проблясването на очите му или на стомана, отразила на слабата светлина от отвора в тавана. Пробля-съкът идваше отляво, но в мрака нямаше как да преценя разстоянието.