Е, не искахме да гръмнат Уили Завоевателя, макар да не виждах как бих могъл да не дразня Тобен.
Къде ти е пушката? — попитах го аз. Вдигнах ударника и я хвърлих в другата част на склада отвърна той. — Слава Богу, не ме улучи. Но ти се хвана на примамката. Много си тъп.
Чакай малко — ти се напъва десет минути в тъмното, докато се сетиш за това. Кой е тъп?
— Писна ми от сарказма ти.
— Тогава стреляй. Не си се затруднил да убиеш онези двама пожарникари, докато са спели.
Той не отговори.
— Не съм ли достатъчно близо? На какво разстояние бяха Том и Джуди? Достатъчно близо, за да са обгорени с барут.
Или предпочиташ да ми разбиеш главата, както направи с Ема и семейство Мърфи?
— Наистина го предпочитам. Може първо да те раня, а после да ти разбия главата с пушката.
— Давай. Опитай да ме раниш. Имаш само един изстрел, изрод такъв. После ще те сграбча като сокол пиле. Давай.
Той не го направи и не отговори. Очевидно трябваше да реши някои проблеми. Накрая попита:
— Кой друг знае за мен? Изобщо за всичко това?
— Всички.
— Мисля, че ме лъжеш. Къде е приятелката ти?
— Точно зад теб.
— Ако ще си играеш игрички с мен, Кори, ще умреш много по-скоро и по-болезнено.
— Ти ще се пържиш на електрическия стол. Плътта ти ще гори, перуката ти ще се запали, ченето ти ще почервенее, брадата ти ще задими и контактните ти лещи ще се стопят в очните ти ябълки. И когато умреш, ще идеш в ада, и пак ще се пържиш. Тобен не отговори и на това.
— Нали? — накрая попита.
Продължихме да стоим така, аз с ръце на главата, той с фенерчето в лявата си ръка и с пистолета в дясната. Очевидно имаше преимущество. Не можех да видя лицето му, но си представях, че изглежда много дяволско и самодоволно.
— Разбрал си за съкровището, той.
— Защо уби Ема?
— Отговори на въпроса ми.
— Първо ти отговори на моя.
Той помълча няколко секунди, после каза:
— Знаеше и приказваше прекалено много. Но главно, защото по този начин исках да ти покажа, че не мога да понасям сарказма и постоянното ти ровене в работите ми.
— Ти си безсърдечен дребен лайнар.
— Повечето хора ме смятат за очарователен. Включително Ема. И семейство Гордън. А сега ми отговори на въпроса. Знаеш ли за съкровището?
— Да. Съкровището на капитан Кид. Заровено тук на Плъм Айланд. За да бъде прехвърлено на друго място и открито там. Маргарет Уили, Пеконийското историческо дружество и прочее. Не си толкова умен, колкото си мислиш.
— Нито пък ти. Просто си имал късмет. Обаче късметът ти свърши.
— Но още имам коса и истински зъби.
— Не можеш да ме ядосаш.
— И съм по-висок от теб, и Ема каза, че хуят ми е по голям от твоя.
Господин Тобен реши да не реагира на подигравките ми. Очевидно трябваше да поговори с мен преди да ме застреля.
— Нещастно детство ли си имал? — попитах го аз. — Властна майка и незаинтересован баща? Или хлапетата са ти викали женчо и са се подигравали с плетените ти чорапи?
Разкажи ми. Искам да споделя болката ти.
Той не проговори дълго време. Виждах, че фенерчето трепери в ръката му, пистолетът също. Когато някой те е взел на мушка, можеш да избираш между две теории. Едната е да се правиш на хрисим и да му се подчиняваш. Другата е да нападаш човека с оръжието, да му се подиграваш и да го изкараш от релси, така че да допусне грешка. В момента първата теория е стандартна полицейска практика. Втората е обявена за опасна и безумна, но аз я предпочитам.
— Защо трепериш? — попитах го.
Той повдигна и двете си ръце — с фенерчето в лявата и с пистолета в дясната — и разбрах, че се прицелва. Леле! Обратно към първата теория.
Стояхме и се гледахме. Видях, че се опитва да реши дали да натисне спусъка. Аз се опитвах да реша дали да надам смразяващ кръвта вик и да се хвърля към него преди да успее да стреля.
Накрая той отпусна пистолета и фенерчето и каза:
— Няма да те оставя да ме разгневиш.
— Чудесно.
Къде е Пенроуз? — отново попита той.
Удави се.
— Не се е удавила. Къде е?
Може да е отишла в централната лаборатория и да е повикала подкрепления. С теб е свършено, Фреди. Трябва да ми дадеш пистолета, приятел.
Той се замисли над думите ми, а аз продължих:
— Между другото, под кашоните с вино в мазето ти намерих сандъка с костите. Повиках ченгетата.
Тобен не отговори. Сега бе угаснала и последната надежда, че ще отнеса тайната му в гроба. Всеки момент очаквах куршума, но Фредрик Тобен, търговец до последно, попита:
— Искаш ли да делим по равно?
Едва не се изсмях.
— По равно ли? Семейство Гордън са си мислели, че ще делят по равно, а виж какво направи с тях.