— Получиха каквото заслужаваха.
— Защо?
— Започна да ги гризе съвестта. Непростимо. Искаха да предадем съкровището на държавата.
— Ами то си е на държавата.
— Не е важно на кого е. Важното е кой го открие и задържи.
— Златното правило на Фредрик Тобен — командва онзи, у когото е златото.
Той се подсмихна. Понякога го вбесявах, понякога го карах да се смее. В отсъствието на друг полицай трябваше да играя ролята и на доброто, и на лошото ченге. Това беше достатъчно, за да го влуди.
— Том и Джуди дойдоха при мен и попитаха дали няма да се съглася на сделка с държавата, от която съм щял да получа справедлив дял от съкровището като награда за откривателя, а останалото щяло да отиде за нова свръхмодерна лабораторна апаратура. Щели да останат и малко пари за спортен център на Плъм Айланд, детска градина на континента за децата на служителите, за почистване на околната среда на острова, за реставрация на исторически паметници и други важни проекти. Щели сме да станем герои, филантропи и всичко щяло да е съвсем законно.
Тобен замълча за миг, после продължи: — Казах им, че според мен е прекрасна идея. Разбира се, от този момент те вече бяха мъртви.
Бедният Том. Бедната Джуди. Сключвайки договора си с Фредрик Тобен, те бяха допуснали ужасна грешка.
— Е, не ти ли хареса мисълта за детското градче „Фредрик Тобен“? — попитах го аз.
— Ни най-малко.
— О, Фреди, ти само се правиш на коравосърдечен. Обзалагам се, че имаш сърце на малко момче. И се обзалагам, че си го държиш в стъкленица над камината.
Той отново се подсмихна. Беше време за пореден път да му променя настроението и да поддържам интереса му към разговора.
— Между другото, бурята унищожи лозята и навеса ти — казах аз. — А аз съсипах избата ти и апартамента ти в кулата. Просто исках да го знаеш.
— Благодаря, че го споделяш с мен. Не си много дипломатичен, нали?
— Дипломацията е изкуството да говориш любезности, докато намериш подходящ камък.
Той се засмя.
— Е, ти нямаш камък, Кори, и го знаеш.
— Какво искаш, Тобен?
— Искам да зная къде е съкровището?
Това малко ме изненада и аз отвърнах:
— Мислех си, че е тук.
— И аз. Беше тук през август, когато семейство Гордън ме разведоха на частна археологическа обиколка из острова. Беше точно тук, в този склад, заровено под стари алуминиеви сандъци. Но вече го няма. — Тобен прибави: — Имаше бележка.
— Бележка ли? Нещо като „Мамка ти“?
— Да. Точно такава бележка от семейство Гордън, в която пишеше, че са преместили съкровището и че ако смъртта ги настигнела, то никога няма да бъде открито.
— Значи си се прецакал. Чудесно.
— Не мога да повярвам, че не са споделили тази тайна с някой, на когото са се доверявали — отвърна той.
— Може и да са го направили.
— Някой като теб — продължи Тобен. — Така ли разбра, че убийството няма нищо общо с биологичните оръжия?
Така ли разбра за съкровището на капитан Кид? Така ли разбра, че съм замесен? Отговори ми, Кори.
— Разбрах всичко съвсем сам.
— Значи нямаш представа къде е сега съкровището?
— Никаква.
— Жалко.
Автоматичният пистолет отново зае позиция за стрелба.
— Е — казах, — може и да имам някаква представа.
— И аз си мисля така. Пратили ли са ти посмъртно писмо?
„Не, но ми се иска да го бяха направили.“
Намекнаха ми някои неща, които ми се струват напълно безсмислени, но за теб може да имат смисъл — казах аз.
— Като например?
— Ами… хей, колко мислиш, че струва?
— Твоят дял ли? Или цялото?
— Цялото. Ако ти помогна да го откриеш, ще искам само десет процента.
Той насочи лъча на фенерчето към гърдите ми, точно под брадичката ми, и продължително ме изгледа.
— Игрички ли се опитваш да ми играеш, Кори?
— Не и аз.
Тобен замълча, разкъсван от горещото си желание да ме застреля на място и слабата надежда, че може наистина да зная нещо за съкровището. Хващаше се за сламки и го знаеше, но не можеше да приеме факта, че целият му замисъл се е разпаднал, че с него не само е свършено, но и че съкровището го няма, че дългогодишният му труд е отишъл напразно и че има много голяма вероятност да бъде съден за убийство, осъден на смърт и изпържен.
Накрая каза:
— Беше невероятно, наистина. Имаше не само златни монети, но и скъпоценности… скъпоценности на великия могол на Индия… рубини, сапфири и перли в най-изящни златни обковки… и чували, цели чували с други скъпоценни камъни… Трябва да е имало скъпоценности за десетина-двайсет милиона долара… може би повече… — Тобен тихо въздъхна и продължи: — Мисля, че всичко това ти е известно. Мисля, че семейство Гордън са ти се доверили или са ти оставили писмо.