Тобен едва дишаше, но успя да каже:
— Добре… Добре… Печелиш…
— Точно така. — Замахнах с дръжката на ножа и разбих основата на носа му. Чух изхрущяването и видях как от ноздрите му бликва кръв. Той изкрещя. Виковете му се превърнаха в хленчене и Тобен ме погледна с разширени очи, после отново нададе стон.
— Не… моля те… достатъчно…
— Не, не, не е достатъчно. Не е достатъчно. — Вторият ми удар с дръжката разби изкуствените му зъби, после обърнах ножа и му кръцнах скалпа. Той отново изстена, но беше в шок и не реагираше както трябва. Чух се да изкрещявам в мрака: — Разбил си й главата! Изнасилил си я! Шибано копеле!
— Не… о, не…
Знаех, че вече съм загубил всякакъв здрав разум и че просто трябва да се махна оттук. Но образите на мъртвите наистина се таяха наоколо и след ужаса от пътуването с яхтата, преследването из Плъм Айланд, биологичната опасност и подскачащите наслуки куршуми Джон Кори се бе превърнал в нещо, което най-добре да си останеше в мрака. Два пъти ударих с дръжката на ножа по челото му, но не успях да му строша черепа.
— Нееее… — нададе протяжен вой Тобен.
Наистина исках да се изправя и да избягам преди да съм направил нещо безвъзвратно ужасяващо, но черното сърце, което се крие във всички нас, се беше разбудило в гърдите ми.
Протегнах ръка и забих ножа през панталоните на Тобен в долната част на корема му, дълбок страничен разрез, който отдели плътта и мускулите му и извади вътрешностите от стомашната му кухина.
Той изкрещя, но после странно замлъкна и остана неподвижен, сякаш се опитваше да разбере какво се е случило. Трябва да бе усетил топлината на кръвта, но иначе проявяваше съвсем нормални признаци на живот и сигурно благодареше на Господ, че е жив. Скоро щях да сложа край и на това.
Пресегнах се с дясната си ръка и загребах пълна шепа топли вътрешности, издърпах ги навън — и после ги хвърлих в лицето на Тобен.
Очите ни се срещнаха под светлината на фенерчето и той ме изгледа почти насмешливо. Но тъй като нямаше представа за димящата гадост по лицето си, трябваше да му кажа дна-две думи. Така че го информирах:
— Червата ти.
Той изкрещя, после отново изкрещя и отчаяно вдигна ръце към лицето си.
Изправих се, изтрих си ръцете в панталоните и си тръгах. Писъците и виковете на Тобен отекваха из ужасно студения склад.
37.
Не горях от желание отново да мина през дългия мрачен тунел. Освен това от тактическа гледна точка не е за препоръчване да се връщаш по същия път, по който си дошъл — някой може да те причаква.
Погледнах към отвора горе. Тъмното, бурно небе никога не ми се беше струвало толкова привлекателно. Приближих се до стоманената структура, която се издигаше до тавана. Както вече казах, това бе асансьорът, с който някога бяха изкачвали големи оръдейни снаряди и барут до артилерийските гнезда, затова реших, че е достатъчно здрав. Покатерих се на първата напречна греда и тя издържа тежестта ми. Продължих нагоре и забелязах, че металът е доста ръждясал, но не поддаваше.
Дъждът падаше върху мен през отвора горе, крясъците на Тобен ме следваха отдолу. Нормално беше след известно време да престане да вика. Искам да кажа, че след като премине първоначалният му ужас, той би трябвало да се овладее, да натика червата си където им е мястото и да млъкне.
Така или иначе, колкото по-високо се изкачвах, толкова по-чист ставаше въздухът. На около пет метра можех да усетя вятъра, който духаше през дупката. На шест метра вече бях до отвора и дъждът биеше право в лицето ми — бурята отново се бе развилняла. Сега видях, че отворът е заобиколен с ограда от бодлива тел, очевидно за да попречи на животните да падат вътре, когато артилерийските гнезда се бяха използвали за кошари.
Проклятие!
Стоях на последната греда, наполовина излязъл навън. Вятърът и дъждът заглушаваха крясъците на Тобен. Загледах се във високата около метър и двайсет ограда. Можех да се прехвърля през нея или да се върна долу и да изляза през тунела. Помислих си за Тобен, който вдигаше писъци до небето с черва, разсипани навсякъде по пода. Ами ако се овладееше и намереше пушката или пистолета си? Затова, след като бездруго бях стигнал чак дотук, реших да продължа нагоре.
Болката е проблем предимно на мозъка, затова изпразних своя и се заизкачвах по бодливата тел, стигнах догоре и скочих на паважа от другата страна.
Известно време останах да лежа там, като стисках зъби, разтривах раните по ръцете и краката си и се радвах, че в болницата ме бяха ваксинирали против тетанус, в случай че трите куршума са били мръсни.