Без да обръщам внимание на болката, се изправих и се огледах. Намирах се в кръгло артилерийско гнездо с диаметър десетина метра. То беше вкопано в хълма и заобиколено с висока до рамото бетонна стена, някога предпазвала поставеното там голямо оръдие. В бетона имаше стоманена релса за завъртане на оръдието по сто и осемдесет градусова дъга.
От отсрещната страна на гнездото видях бетонна рампа, която водеше към нещо като наблюдателна кула. Доколкото можех да кажа, сега се намирах от южната страна на кокала на пържолата и оръдието беше сочило към морето на юг. Всъщност можех да чуя вълните, които се разбиваха в недалечния бряг.
Сега разбирах, че тези гнезда наистина са удобни за кошари и това на свой ред ми напомни, че въздухът е пълен със зараза. Не че лесно можеш да забравиш такова нещо, но предполагам, досега бях потискал тази мисъл. Въпросът бе, че ако се вслушах внимателно, можех да доловя воя на сирената. Можех също да доловя крясъците на Фредрик Тобен — не буквално, но те постоянно кънтяха в главата ми и знаех, че известно време ще е така.
И ето, че стоях там — с виковете на Тобен в главата ми, със сирената за биологична опасност в ушите ми, с вятъра и дъжда в лицето ми, премръзнал, треперещ, жаден, гладен, изпорязан и полугол — и се чувствах на седмото небе. Изкрещях ликуващо и изтанцувах бърз радостен танц.
— Жив съм! — извиках срещу вятъра. — Жив съм! После тъничкото гласче в главата ми рече:
— Не задълго.
Прекъснах победния си танц.
— Какво?
— Не задълго.
Всъщност това не беше тъничкото гласче в главата ми, а глас, който се разнасяше иззад мен. Обърнах се.
Върху високата метър и половина стена се извисяваше огромна фигура, облечена в тъмен дъждобран с качулка, така че лицето й едва се виждаше. Сякаш горе стоеше онази с косата, изправила се в бурята, навярно захилена и така нататък. Ужас.
— Кой си ти, по дяволите? — попитах аз.
Човекът — мъж според ръста и гласа му — не отговори.
Предполагам, че се чувствах малко глупаво да ме сварят да танцувам под дъжда и да викам от радост. Но изпитвах силното усещане, че в момента това е най-малкият ми проблем.
— Кой си ти, по дяволите?
Отново не получих отговор. Но сега видях, че мъжът държи нещо на гърдите си. Обичайната коса? Поне така се надявах. Можех да се справя с коса. Но де такъв късмет! Този тип имаше пушка. Мамка му.
Обмислих възможностите си. Намирах се на дъното на кръгла, дълбока метър и половина дупка и някакъв тип с пушка стоеше на стената до изходната рампа. Като цяло, бях попаднал на дълбоко, кръгло, тясно място. Тотално се бях прецакал.
Човекът просто стоеше и гледаше надолу към мен от десетина метра разстояние — бях лесна мишена за пушката му. Беше прекалено близо до рампата, за да мога да се измъкна оттам. Единственият ми шанс бе дупката, през която току-що бях излязъл, но това означаваше да пробягам около пет метра към него, да се прехвърля през бодливата тел и да скоча слепешката в отвора на асансьора. Щеше да ми отнеме около четири секунди, а за това време мъжът с пушката можеше да се прицели и да стреля два пъти. Но може би не искаше да ми направи нищо лошо. Може би беше служител от Червения кръст и ми носеше бренди.
Как ли пък не.
— Е, приятел, какво те води насам в такава нощ? — попитах го.
— Ти.
— Аз ли?
— Да, ти. Ти и Фредрик Тобен.
Сега познах гласа и казах:
— Е, Пол, тъкмо си отивах.
— Да — отвърна господин Стивънс, — наистина си отиваш.
Начинът, по който го каза, не ми хареса. Реших, че още е бесен, че го бях нокаутирал на задната му морава, да не споменавам за всички ругатни, с които го бях обсипал. И се стоеше срещу мен с пушка. Понякога животът е странен.
— Съвсем скоро наистина ще си идеш — повтори той.
— Добре. Просто минавах насам и…
— Къде е Тобен?
— Точно зад теб.
Стивънс наистина хвърли бърз поглед зад себе си, и отново ме погледна.
— От фара са забелязали две яхти.
— Да, аз бях в малката. Просто бях излязъл да се поразходя. Но как разбра, че с другата е Тобен?
— Познавам яхтата му. Очаквах го.
— Защо?
— Знаеш защо. Сензорите за движение и микрофоните засякоха във Форт Тери поне двама души и един автомобил. Дойдох да проверя. Някой е убил двама пожарникари. Ти ли?
— Не — отвърнах. — Виж, Пол, заболя ме вратът да те гледам изотдолу и замръзвам от студ. Ще се кача по рампата и двамата ще се върнем в лабораторията да изпием по едно кафе…
Пол Стивънс вдигна пушката си и се прицели в мен.