— Само да мръднеш и ще те убия.
— Ясно.
— Имам да ти връщам — напомни ми той.
— Трябва да опиташ да насочиш гнева си към конструктивни…
— Млъквай!
— Ясно. — Някак си инстинктивно разбирах, че Пол Стивънс е по-опасен от Фредрик Тобен. Тобен беше страхлив убиец и ако се уплашеше, щеше да избяга. Бях сигурен, че Стивънс е убиец по душа, от хората, които те опукват. — Знаеш ли защо двамата с Тобен сме тук?
Без да сваля пушката, той отвърна:
— Естествено, че зная. Заради съкровището на капитан Кид.
— Мога да ти помогна да го откриеш — казах аз.
— Не можеш. Съкровището е у мен.
О, Господи!
— Как си успял?…
— За глупак ли ме смяташ? Семейство Гордън ме смятаха за глупак. Знаех точно какво правят с всичките си идиотски археологически разкопки. Следях всеки техен ход.
Не бях сигурен кой е партньорът им, докато през август Тобен не пристигна тук като представител на Пеконийското историческо дружество.
Страхотен детектив си. Ще се погрижа да получиш Държавно отличие… Затвори си шибаната уста.
— Слушам. Между другото, не трябва ли да носиш маска нещо такова?
— Защо?
— Защо ли? Ами сирената? Не беше ли за биологична опасност?
— Беше. Това е проверка. Аз заповядах. Всички дежурни на острова по време на урагана са в лабораторията в защитно облекло и изпълняват съответните процедури.
— С други думи, няма да умрем всички, така ли?
— Не. Ще умреш само ти.
Страхувах се, че ще го каже. Затова с официален тон го информирах:
— Каквото и да си извършил, не е толкова сериозно, колкото убийството.
— Всъщност аз не съм извършил нито едно престъпление и убийството ти ще е удоволствие за мен.
— Убийството на полицай е…
— Ти си нарушител и доколкото ми е известно, саботьор, терорист и убиец. Извинявай, просто не те познах.
Напрегнах тяло, готов да се метна към дупката с пълното съзнание, че ще е безполезно, но така или иначе трябваше да опитам.
Стивънс продължи:
— Изби ми два зъба и ми разцепи устната. Освен това знаеш прекалено много. — И прибави:
— Аз съм богат, а ти си мъртъв. Чао, тъпако.
— Мамка ти, задник такъв — викнах и се хвърлих към дупката, като гледах не към бодливата тел, а към него.
Стивънс внимателно се прицели в мен. Наистина нямаше как да пропусне.
Прозвуча изстрел, но от дулото не се видя блясък и не ме прониза разкъсваща болка. Когато стигнах до оградата, готвейки се да я прескоча и да се хвърля в отвора с главата надолу, видях, че Стивънс скача в гнездото, за да ме довърши. Поне така си помислих. Но всъщност той не скачаше, а падаше по очи върху бетона. Блъснах се в бодливата тел и спрях.
Останах за миг замръзнал, с поглед, впит в него. Стивънс потръпна няколко пъти, като че ли го бяха улучили в гръбначния стълб, което в действителност означаваше, че вече е мъртъв. Чух характерното предсмъртно хъркане. Накрая конвулсиите и хъркането престанаха. Вдигнах очи към стената. Бет Пенроуз гледаше надолу към Пол Стивънс с насочен към него пистолет.
— Как се озова тук? — попитах я аз.
— Пеша.
— Искам да кажа…
— Дойдох да те търся. Видях го и го проследих.
— Имам късмет.
— Но не и той — отвърна Бет.
— Кажи: „Не мърдай, полиция!“ — предложих й аз.
— Заеби.
— Съгласен съм. — После прибавих:
— Той искаше да ме убие.
— Зная.
— Можеше да стреляш малко по-рано.
— Надявам се, че не критикуваш действията ми.
— Не, госпожо. Чудесен изстрел.
— Добре ли си? — попита ме тя.
— Да. А ти?
— Отлично. Къде е Тобен?
— Той… няма го.
Бет отново погледна надолу към Стивънс и попита:
— Какво искаше?
— Просто лешояд.
— Намери ли съкровището?
— Не, но Стивънс го е намерил.
— Знаеш ли къде е?
— Тъкмо се канех да го попитам.
— Не, Джон, той тъкмо се канеше да ти тегли куршума.
— Благодаря ти, че ми спаси живота.
— Е, ще почерпиш по едно малко.
— Точно така. Е, това е — случаят е приключен — казах аз.
— Освен съкровището. И Тобен. Къде е той?
— Ммм, някъде тук.
— Въоръжен ли е? Опасен?
— Не — отвърнах. — Не му стиска. Имам предвид — няма с какво да устиска.
Подслонихме се от бурята в един от бетонните бункери. Сгушихме се един в друг, за да се стоплим, но и на двама ни беше толкова студено, че не успяхме да заспим. Разговаряхме в нощта, като си разтривахме взаимно ръцете и краката, за да не измръзнем.
Бет не ми даваше мира с въпросите си за местонахождението на Тобен и аз й изложих редактирана версия на сблъсъка ни в склада за муниции, като й казах, че съм го промушил с ножа и че е смъртно ранен.