— Не трябва ли да му окажем първа помощ? — попита тя.
— Разбира се — отвърнах. — Още на сутринта.
Няколко секунди Бет не каза нищо, после просто отвърна.
— Добре.
Преди зазоряване се върнахме на брега.
Бурята бе преминала и преди да излязат хеликоптерът или патрулната лодка, върнахме на място, винта на витлото и отидохме на яхтата. Извадих запушалката на дъното на лодката и я оставих да потъне. После се отправихме към Грийнпорт, откъдето се свързахме с Макс. Той дойде на кея и ни откара в полицията, където взехме душ и ни дадоха пуловери и топли чорапи. Прегледа ни местен лекар и ни предписа антибиотици и бекон с яйца, което звучеше чудесно.
Закусихме в заседателната зала на Макс и му докладвахме ситуацията. Той остана удивен, невярващ, вбесен, доволен, изпълнен със завист, облекчен, загрижен и така нататък. Не преставаше да ни задава въпроса:
— Съкровището на капитан Кид ли? Сигурни ли сте?
По време на втората ми закуска Макс попита:
— Значи единствено Стивънс е знаел къде е съкровището?
— Така мисля — отвърнах аз.
Той ме погледна, после погледна Бет и каза:
— Не бихте скрили нищо от мен, нали?
— Разбира се, че щяхме — отвърнах. — Ако знаехме къде има двайсет милиона в злато и скъпоценности, ти щеше да разбереш последен, Макс. Но истината е, че съкровището отново е изчезнало. — После прибавих:
— Но знаем, че съществува и че за кратко е било у Стивънс. Така че с малко късмет ченгетата или федералните могат да го открият.
— Това съкровище е причинило толкова много смърт, че наистина трябва да е прокълнато — каза Бет.
Макс сви рамене и отвърна:
— Прокълнато или не, иска ми се да го открия. Нали разбирате, просто от исторически интерес.
— Категорично.
Макс като че ли не можеше да повярва във всичко това и продължаваше да задава все едни и същи въпроси.
— Ако този разговор се е превърнал в разпит — казах аз, — трябва или да повикам адвоката си, или да ти съдера задника.
Макс се насили да се усмихне.
— Извинявай… Това е просто невероятно и…
— Благодари ни за добрата работа — каза му Бет.
— Благодаря ви за добрата работа. — Той се обърна мен:
— Радвам се, че те назначих.
— Ти ме уволни.
— Наистина ли? Забрави за това… Правилно ли те разбрах, че Тобен е мъртъв?
— Ами… не беше, когато го видях за последен път… искам да кажа, предполагам, че трябва да му окажеш медицинска помощ.
Макс ме погледна за миг, после попита:
— Къде точно е този подземен склад?
Упътих го, доколкото можех, и той бързо изчезна, за да телефонира. Двамата с Бет се спогледахме.
— От теб ще стане прекрасен детектив — казах й аз.
— Аз съм прекрасен детектив.
— Да, така е. С какво мога да ти се отплатя за това, че ми спаси живота?
— Какво ще кажеш за хиляда долара?
— Толкова ли е ценен животът ми?
— Добре, нека са петстотин.
— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?
— Джон… — Тя ме погледна и замислено ми се усмихна, после рече:
— Джон… много те обичам, но… прекалено е… сложно… прекалено… искам да кажа, че при всички тези убийства… Ема…
Кимнах.
— Права си.
Телефонът на масата иззвъня и аз вдигнах слушалката. Послушах малко и отговорих:
— Добре… ще й предам. — Затворих и казах на Бет:
— Служебната ви лимузина ви очаква, госпожо.
Тя се изправи и тръгна към вратата, после се върна и рече:
— Потърси ме след месец. Става ли? Ще го направиш ли?
Да, ще го направя. — Но знаех, че няма.
Очите ни се срещнаха, аз й намигнах, Бет ми намигна в отговор, аз й пратих целувка, тя ми я върна. После се обърна и излезе.
След няколко минути дойде Макс и каза:
— Обадих се на Плъм Айланд. Разговарях с Кенет Гибс. Спомняш ли си го? Помощникът на Стивънс. Хората от охраната вече са открили шефа си. Мъртъв. Гибс не изглеждаше чак толкова разстроен или даже прекалено любопитен.
— За него това е неочаквано повишение.
Да. Казах му също да потърси Тобен в подземните складове за муниции. Нали така?
Точно така. Не мога да си спомня кой точно. Беше тъмно.
— Да. — Той се замисли за миг, после рече:
— Каква каша.
Ще трябва да изпиша тонове хартия… — Огледа се и попита:
— Къде е Бет?
— Дойдоха да я вземат от областната полиция.
— А… добре. Току-що получих официален наглед факс от нюйоркското управление, с който ме молят да те открия и да те наглеждам, докато не пристигнат някъде към обед.
— Ами, ето ме.
— Няма ли да ми избягаш?
— Не.
— Обещай ми. Иначе ще трябва да те напъхам в стая с решетки.
— Обещавам.
— Добре.
Макс излезе и в залата надникна униформен полицай, старото ми другарче Боб Джонсън.