Малко история: това е северният край на Лонг Айланд, щата Ню Йорк, гр. Саутхолд, основан, според поставената на магистралата табела, през хиляда шестстотин четирийсет и някоя си от преселници от Ню Хейвън, Кънектикът, които, както казват всички, бягали от краля. Южният край на Лонг Айланд от отсрещната страна на Пеконик Бей е модерно свърталище на писатели, художници, актьори, издатели и всякакви други лайнари. Хората тук, на северния край, са фермери, рибари и подобни. И навярно един убиец.
Във всеки случай къщата на вуйчо Хари се намира в селцето Матитък — на сто и петдесетина километра от Западна 102 — ра улица, където двама господа с латиноамериканска външност стреляха четиринайсет-петнайсет пъти срещу вашия покорен слуга и постигнаха три попадения по движеща се мишена от 8–9 метра разстояние. Доста слаб резултат, но аз не ги критикувам, нито се оплаквам.
Така или иначе, саутхолдската община обхваща по-голямата част от северния край и се състои от осем малки и едно по-голямо село, наречено Грийнпорт. В полицейското управление работят горе-долу четирийсет полицаи и Силвестър Максуел им е началник.
— Нищо няма да ти стане, ако хвърлиш един поглед — настоя Макс.
— Ще ми стане, естествено. Ами ако ме призоват да свидетелствам по случая в някой неудобен момент? Никой не ми плаща за това.
— Всъщност вече се свързах с областния управител и получих разрешение официално да те наема за консултант. Със сто долара дневно.
— Леле! Звучи като точно онази работа, която би трябвало да си спестя.
Макс си позволи да се усмихне.
— Виж сега, стотачката ти покрива газа и телефона. И без това нищо не правиш.
— Опитвам се да накарам дупката в десния ми бял дроб да се затвори.
— Работата няма да е напрегната.
— Откъде знаеш?
— Освен това имаш възможност да се проявиш като добър гражданин на Саутхолд.
— Аз съм нюйоркчанин. И не се предполага, че съм добър гражданин.
— Добре ли познаваше семейство Гордън? Приятели ли бяхте?
— Нещо такова.
— Ами заради тях тогава. Хайде, Джон. Ставай. Да вървим. Ще ти бъда много задължен.
Семейство Гордън наистина бяха добри хора… Изправих се и оставих бирата си.
— Приемам работата за долар на седмица, обаче трябва да имам официални правомощия.
— Съгласен. Няма да съжаляваш.
— Разбира се, че ще съжалявам. — Изключих касетофона и попитах:
— Има ли много кръв?
— Малко. Простреляни са в главите.
— Мислиш ли, че ще ми трябват галоши?
— Ами… изтекъл е малко мозък…
— Добре. — Нахлузих галошите си и заобиколихме по верандата към кръглата отбивка пред къщата. Влязох в необозначената му полицейска кола, бял джип „Чероки“ с припукваща полицейска радиостанция.
Потеглихме по дългата отбивка, покрита със стотинагодишен пласт черупки от стриди и миди — вуйчо Хари и всички преди него ги бяха изхвърляли върху пътя наред с пепелта и сгурията от печката, за да запечатат под тях калта и праха. Във всеки случай това се наричаше крайбрежна ферма и все още си бе край залива, макар че по-голямата част от обработваемата земя беше продадена. Районът е доста обрасъл, а самата къща е боядисана в кремаво със зелени орнаменти и зелен покрив. Наистина е много приятна и навярно ще я купя, ако полицейските лекари кажат, че вече не ставам за нищо. Трябва да се упражнявам да кашлям кръв.
Като става дума за инвалидността ми, имам голям шанс да получа необложена с данъци доживотна пенсия. За нюйоркското полицейско управление това е равносилно да идеш в Атлантик Сити, да пуснеш някоя сълза пред замъка на Тръмп, да си блъснеш главата в ротативките точно пред очите на данъчните власти и да улучиш джакпота!
— Слушаш ли ме?
— Какво?
— Казах, че са открити в 17:45 от техен съсед. И двамата били застреляни с по един изстрел в главата. Съседът ги намерил на терасата зад къщата им…
— Макс, всичко това и сам ще го видя. Разкажи ми за съседа.
— Добре. Казва се Едгар Мърфи, възрастен джентълмен.
Към пет и половина чул да пристига яхтата на семейство Гордън. Петнайсетина минути по-късно наминал към тях и ги открил мъртви. Не е чул изстрели.
— Има ли проблеми със слуха?
— Не. Попитах го. Според него жена му също чувала добре. Така че сигурно убиецът е стрелял със заглушител.
А е възможно и да са по-глухи, отколкото си мислят.
— Но са чули яхтата. Едгар сигурен ли е за часа?
— Съвсем сигурен. Обади ни се в 17:51, така че времето отговаря.
— Добре. — Погледнах си часовника. Вече беше 19:10.