Стигнах до Грийнпорт, главното селище в Северния край с население — според табелата — от 2100 души. За сравнение, остров Манхатън, където работех, живеех и едва не загинах, е по-малък от Северния край и отгоре му са се струпали два милиона души. В нашето полицейско управление работят трийсет хиляди мъже и жени, което е повече от цялото население на община Саутхолд. Както вече казах, Макс има четирийсетина служители, като броите и нас двамата с него. Всъщност някога Грийнпорт е имал свое собствено полицейско управление, състоящо се от пет-шест души, но поради някаква причина на местните им писнало от тях и гласували за закриването му. Струва ми се, че в Ню Йорк това не може да се случи, но не е лоша идея.
Понякога си мисля, че би трябвало да накарам Макс да ме назначи — нали разбирате, в селището пристига голям детектив от големия град, местният шериф му закачва значка и казва: „Трябва ни човек с твоя опит, умения и доказани професионални способности“ или нещо подобно. Искам да кажа, нямаше ли да съм голяма риба в малко езерце и така нататък? Дамите нямаше ли да ми хвърлят потайни погледи и да изпускат кърпичките си на тротоара?
Но да се върнем към действителността. На практика тук няма вериги заведения за бързо хранене, което е част от очарованието на района, но в същото време е адски досадно. Има обаче няколко универсални магазина и аз спрях до един от тях в края на Грийнпорт, за да си купя кафе и опакован в найлон сандвич с неизвестно месо и сирене. Кълна се, че можете да изядете найлона и стиропора, без ла забележите никаква разлика. Взех си независим седмичник и закусих на шофьорската седалка. По случайност във вестника имаше статия за Плъм Айланд. Това не е нещо необичайно, тъй като местните очевидно сериозно се интересуват от този забулен в мъгли тайнствен и прочее остров. През годините бях научил повечето от известната ми информация за него от местни източници. От време на време той се появява по националните новини, но няма да сгреша, ако кажа, че девет от всеки десет американци изобщо не са чували за него. Това съвсем скоро би могло да се промени.
Статията, която четях, беше свързана с лаймската треска, поредната мания на жителите на източен Лонг Айланд и съседния Кънектикът. Пренасяна от кърлежи, тази болест бе придобила епидемични размери. Познавах хора, боледували от нея — макар и рядко с фатален завършек, тя може да открадне година-две от живота ти. Така или иначе, местните бяха убедени, че болестта идва от Плъм Айланд и че е експеримент с биологично оръжие, изпуснато по погрешка или нещо подобно. Няма да е преувеличение, ако кажа, че жителите на областта биха искали Плъм Айланд да потъне в морето. Всъщност бях си представял — като в сцена от „Франкенщайн“ — как местни фермери и рибари, с вили и железни куки в ръце, придружени от жените си, размахали факли, слизат на острова и крещят: „По дяволите вашите противоестествени научни експерименти! Господи помилуй! Да се разследва от Конгреса!“ Или нещо от този род. Така или иначе, оставих вестника и запалих двигателя.
Добре подкрепен, продължих пътя си, като продължавах да поглеждам за новите си колеги.
Следващото селце бе Ист Мариън, макар че наоколо като че ли няма никакъв Мариън — струва ми се, че е в Англия, както и много други „източни“ селища на Лонг Айланд. Някога Саутхолд се е наричал Саутуолд, по името на град в Англия, от който произхождали мнозина от първите заселници тук, но впоследствие загубили „у“ — то в Атлантика или пък са го разменили за „х“. Кой знае? Вуйна Джун, която беше член на Пеконийското историческо дружество, имаше навика да тъпче малката ми глава с всички тези глупости. Предполагам, че част от тях са били интересни и някои са останали в ума ми, но очевидно са потънали надълбоко.
Сушата се стесни до широчината на мост и от двете страни на пътя имаше вода — отляво Проливът и отдясно Ориент Харбър.
Небето и водата бяха пълни с патици, канадски гъски, снежнобели чапли и чайки, поради което изобщо не свалих сенника. Искам да кажа, че тези птици ядат сливи или нещо друго, после пикират насреща ти като бомбардировачи и винаги знаят кога си спуснал сенника.
Сушата отново се разшири и минах през невероятно странното старомодно селце Ориент, а десет минути по-късно най-после наближих Ориент Пойнт.
Влязох през входа на щатския парк „Ориент Пойнт Бийч“ и намалих скоростта.
Вдясно видях стълб, на който полуспуснато се вееше националното знаме. Реших, че положението му е свързано със семейство Гордън и че следователно стълбът се намира на федерална територия — несъмнено фериботът за Плъм Айланд. Сами можете да се убедите как работи умът на великия детектив дори в седем и нещо сутринта, след съвсем малко сън.