Отбих и паркирах пред ремонтен док и ресторант. Извадих бинокъла от жабката и го насочих към един голям черно-бял знак близо до стълба със знамето. На него пишеше: „Ветеринарен център Плъм Айланд“. Не пишеше „Добре дошли“, не пишеше и „Ферибот“, но морето си беше точно там, затова заключих, че наистина е фериботът. Обикновените хора предполагат, детективите заключават. Освен това, за да съм искрен, през годините често бях минавал оттук на път за нюлондонския ферибот, който е точно оттатък плъмайландския. Макар никога да не съм се замислял сериозно, предполагам, че винаги съм изпитвал любопитство към мистериозния Плъм Айланд. Не обичам мистериите и тъкмо затова искам да ги разгадавам. Дразни ме фактът, че има неща, които не зная.
Така или иначе, вдясно от знака и стълба със знамето се виждаше едноетажна тухлена сграда, очевидно административен център. Зад него имаше голям асфалтиран паркинг, който стигаше до морето. Бе заобиколен с висока ограда с бодлива тел отгоре.
Зад паркинга до залива имаше няколко големи склада, свързани с дълги докове. Наблизо бяха паркирани камиони. Предположих… хопа, заключих, че там товарят животните за еднопосочното им пътуване до Плъм Айланд.
Паркингът се простираше на стотина метра край залива и през разпръскващата се мъгла видях в срещуположния му край трийсетина леки коли, паркирани до пристаните на ферибота. Не забелязах хора.
Оставих бинокъла и погледнах дигиталния часовник на таблото, който показваше 07:29 и температурата вече бе 17 С. Наистина трябваше да накарам тази кола да се откаже от метричната система. Искам да кажа, че проклетият компютър изписваше странни френски думи като „kilometres“, „litres“ и всевъзможни други френски неща. Направо ме беше страх да включа радиатора на седалката.
Бях подранил с половин час за ферибота, заминаващ за Плъм Айланд, но бях пристигнал навреме за онзи, който пристигаше оттам. Тъкмо такова беше и намерението ми. Както често казваше вуйчо Хари, когато призори ме измъкваше от леглото: „Рано пиле рано пее, Джони“. И както мъдро му отвръщах аз, „Но и рано го колят“. Голям образ бях.
От мъглата се появи синьо-бял ферибот, който се плъзна към пристана. Отново вдигнах бинокъла. На носа му имаше някакъв държавен герб, навярно на министерството на земеделието, и бе изписано името му: „Плъм Рънър“.
Трябваше да се приближа, затова превключих на скорост и потеглих към знака, стълба и тухлената сграда. Теленият портал вдясно от нея беше отворен и не забелязах охрана, така че влязох в паркинга и се насочих към складовете. Паркирах близо до няколко камиона, като се надявах, че в бъркотията никой няма да забележи автомобила ми. Сега бях само на петдесетина метра от двата фериботни пристана и наблюдавах през бинокъла как корабът се завърта и се вмъква на заден ход в по-близкия от тях. Изглеждаше сравнително нов и лъскав, двайсетина метра висок заедно с горната палуба, върху която видях столове. Кърмата се блъсна в преградата и капитанът изключи двигателите, докато помощник-капитанът скочи на сушата и закачи вързалото за кнехта. На кея нямаше човек.
Докато гледах през бинокъла, от пътническото отделение се появи група мъже. Десет души, всички облечени в някакви сини униформи — това беше или оркестър от министерството на земеделието, пратен тържествено да ме посрещне, или нощната охрана, сменена от пазачите, взели ферибота в седем сутринта. И десетимата бяха с колани, но не видях на тях да са закачени кобури.
До ферибота стоеше едър мъж със син блейзер и вратовръзка, който разговаряше с униформените, сякаш ги познаваше. Предположих, че може да е Пол Стивънс, началникът на охраната.
После се появиха четирима мъже в лъскави костюми. Малко необичайно. Искам да кажа, че се съмнявах, че са прекарали нощта на острова, затова трябваше да приема, че са заминали с ферибота в седем. Но това би им оставило само няколко минути време на Плъм Айланд. Следователно бяха отишли там по-рано със специален ферибот, с друг кораб или с хеликоптер.
И накрая, но не на последно място, облечени небрежно, от ферибота слязоха господин Джордж Фостър и господин Тед Наш, което не ме изненада чак толкова. Е, така си е — ранното лягане и ранното ставане правят човек потаен и пълен с лъжи. Тези кучи синове… Бях очаквал, че ще се опитат да ме измамят.
Наш, Фостър и четирите костюма потънаха в задълбочен разговор, а мъжът със синия блейзер стоеше на почтително разстояние. По всичко личеше, че Тед Наш е шефът. Връзката беше адски сложна — ФБР, ЦРУ, министерството на земеделието, несъмнено военното и стратегическото разузнаване, и кой ли още не. За мен обаче всички те бяха „федерални“, а те на свой ред мислеха за мен — ако изобщо го правеха — като за досаден хемороид.