Така или иначе, оставих бинокъла, взех вестника си и изпразних чашата кафе в случай, че ми се наложеше да крия лицето си. Та значи, тук се бяха събрали всички тези страхотни момчета и дори не си правеха труда да се огледат, за да видят дали не ги наблюдават. Проявяваха пълно презрение към обикновените ченгета и това ме вбесяваше.
Онзи със синия блейзер се обърна към хората от охраната, освободи ги и те се насочиха към съответните си автомобили, влязоха и потеглиха покрай мен. После господин Син блейзер се качи на кърмата и изчезна във вътрешността на ферибота.
Четирите костюма също оставиха Наш и Фостър, влязоха в един черен шевролет и потеглиха към мен. Когато се приближи, автомобилът намали скоростта, почти спря, след това продължи и изчезна през теления портал.
В този момент видях, че Наш и Фостър са забелязали колата ми, затова превключих на скорост и се насочих към ферибота, сякаш току-що пристигам. Паркирах встрани от кея, отпих от празната чашка кафе и започнах да чета за завръщането на лефера, без да обръщам внимание на господата Наш и Фостър, които стояха до ферибота.
Към осем без десет до мен спря стара камионетка и от нея се появи Макс по джинси, шушляково яке и нахлупена ниско над челото рибарска шапка. Свалих прозореца си и го попитах:
— Това маскировка ли е, или си се обличал на тъмно?
Той се намръщи.
— Наш и Фостър подхвърлиха, че хората не трябвало да ме виждат да отивам на Плъм Айланд.
— Сутринта те чух по радиото.
— Как беше?
— Абсолютно неубедително. Кораби, самолети и коли напускат Лонг Айланд още от сутринта. Пълна паника по цялото Източно крайбрежие.
— Престани.
— Добре. — Изключих двигателя и почаках джипът да ми каже нещо, но предполагам, че този път не се бях издънил.
Извадих ключовете си и женският глас съобщи:
— Vorte fenerte est ouverte. — Защо една добра американска кола ще казва такова нещо? Ами, защото когато се опитах да изключа тъпия глас, някак си съм го накарал да говори на френски — тези автомобили се изнасят за Квебек което обяснява и проблема с метричната система. — Vorte fenerte est ouverte.
— Mengez merde — отвърнах на най-добрия си университетски френски и слязох.
— Кого си довел? — попита Макс.
— Никого.
— Ама някой говореше…
— Не обръщай внимание.
Щях да му кажа, че съм видял Наш и Фостър да слизат от плъмайландския ферибот, но след като началникът не се бе сетил по-рано да си домъкне задника тук, не заслужаваше да научи онова, което знаех.
Започнаха да прииждат автомобили и опитните служители от Плъм Айланд със съвършено разчитане на времето пристигнаха на кея в мига, в който сирената на кораба изрева.
— Хайде, всички на борда! — извика Тед Наш към нас с Макс.
Заоглеждах се за Бет Пенроуз, като в същото време правех злобни женомразки забележки за вечното закъсняване на жените.
— Ето я — каза Макс.
И тя наистина идваше откъм един черен форд, навярно служебен автомобил — бях го видял, когато паркирах. Нима бе възможно на света да има хора със също толкова блестящ интелект, колкото моя? Малко вероятно. Струва ми се, че тъкмо аз бях хвърлил в главата й семето на идеята да дойде рано.
Сирената на ферибота изрева повторно и двамата с Макс пресякохме мъгливия паркинг към кея. Детектив Пенроуз се присъедини към господин Наш и господин Фостър. Когато наближихме, Наш вдигна поглед и ни направи нетърпелив жест да побързаме. Убивал съм хора и за по-малко. Когато с Макс стигнахме при тях, Наш, без да си прави труда да казва нещо като „добро утро“, погледна към късите ми панталонки и попита:
— Не ти ли е малко студено, Джон?
Изпсувах го наум. Говореше с онзи покровителствен глас, който началниците използват пред подчинените си. Трябваше да поставя този тип на мястото му. Отговорих в тон с тъпите му розови панталони за голф.
— Твоите гащи в комплект с памперси ли вървят?
Джордж Фостър се изсмя, а лицето на Тед Наш придоби цвета на панталоните му. Макс се престори, че не е чул размяната на реплики, а Бет подбели очи.
— Добро утро — със закъснение поздрави господин Фостър. — Готови ли сте да се качваме?
Петимата се обърнахме към ферибота и видяхме, че по задната палуба към нас се приближава господинът със синия блейзер.
— Добро утро — каза той. — Аз съм Пол Стивънс, началник на охраната на Плъм Айланд. — Гласът му звучеше като от компютър.
— Аз съм Тед Наш от министерството на земеделието — отвърна господин Розови панталони.
Пълни глупости. Не само че тези трима клоуни току-що заедно се бяха върнали от Плъм Айланд, но и Наш продължаваше да ни засипва със земеделските си торове.