Стивънс държеше папка — по би му отивала свирка: къса руса коса, леденостудени очи, бивш спортист, винаги във форма, готов да организира спортна проява, да настани хората по вагоните и така нататък.
Бет, между другото, носеше същите дрехи като предишния ден и заключих, че не е знаела, че ще й се наложи да остане тук през нощта, когато се е разнесло врещенето, и квиченето, така да се каже. Терминът навярно е подходящ в този случай… Нали разбирате, ветеринарен център, свинска чума, остров с формата на пържола…
Господин Стивънс погледна към папката си и се обърна към Макс.
— А вие сте Джордж Фостър?
— Не, аз съм началникът Максуел.
— Ясно — отвърна господин Стивънс. — Добре дошли.
— Аз пък съм Бет Пенроуз — казах на Стивънс.
— Не, вие сте Джон Кори — възрази той.
— Точно така. Може ли вече да се качвам?
— Не, сър. Не и докато не проверя всички. — Той погледна към Бет и продължи:
— Добро утро, детектив Пенроуз. — „Вярвам, че пак ще се срещнем“. Тракване с токове, обръщане, отдалечаване с маршова стъпка.
Но за момента господин Стивънс бе залепен за нас и попита:
— Защо не се качим на горната палуба?
Последвахме домакина си през вратата, минахме през пътническото помещение и излязохме навън до стълба, която водеше към палубата над каюткомпанията. Горе нямаше никой друг.
Господин Стивънс посочи към групичките седалки. Тук горе духаше вятър, но беше по-надалеч от двигателите и следователно по-тихо. Мъглата се разнасяше и слънчевите лъчи внезапно пробиха през нея.
На стъкления мостик видях капитана — стоеше пред кормилото, известно също като рул, и разговаряше с помощника си. На кърмата долу се вееше и плющеше американското знаме.
Седнах с лице към носа. Бет се намести от дясната ми страна, Макс от лявата. Стивънс бе срещу мен, а Наш и Фостър от двете му страни.
— Стига времето да позволява, учените, които работят в херметично затворени помещения, винаги пътуват тук горе — отбеляза Стивънс. — Нали разбирате, те не виждат слънцето в продължение на осем-десет часа. Но тази сутрин ги помолих да ни оставят сами.
Вляво видях фара на Ориент Пойнт. Викат му „Кафени-ка“, защото се предполага, че би трябвало да изглежда така, но аз не намирам никаква прилика. Нали разбирате, моряците вземат моржове за сирени, морски свине за змейове, облаци за призрачни кораби и така нататък. Предполагам, че ако прекарваш достатъчно време в морето, ставаш малко смахнат.
Погледнах към Стивънс и очите ни се срещнаха. Той наистина имаше от онези рядко срещащи се, незабравими лица, напомнящи на восъчни маски. Искам да кажа, че не се движеше нищо друго освен устата му и очите му направо прегаряха дупки в мен.
— Ами, нека да започна с това, че познавах Том и Джуди Гордън — каза той. — Всички на Плъм Айланд ги харесваха-персонал, учени, гледачи на животни, лаборанти, хора от поддръжката, охраната — всички. Двамата се отнасяха към колегите си с любезност и уважение. Устата му оформи нещо като странна усмивка. — Ще ни липсват.
Внезапно ми хрумна, че този тип би могъл да е наемен убиец на държавна служба. Да. Ами ако тъкмо правителството бе очистило Том и Джуди? Божичко, едва сега ми дойде наум, че семейство Гордън може да са знаели или видели нещо, или пък да са се готвели да се разприказват за някаква тайна… Както би казал партньорът ми Дом Фанели: „Матта та!“ Това определено беше нова възможност. Погледнах Стивънс и се помъчих да прочета нещо в тези студени очи, но той бе добър актьор, както доказа, докато ни проверяваше в списъка си.
— Веднага щом снощи чух за убийството — продължаваше Стивънс, — се свързах с моя заместник на острова и се опитах да определя дали от лабораториите не липсва нещо.
— Не че бих заподозрял семейство Гордън в такова нещо, но по начина, по който ми съобщиха за случая… хм, имаме си стандартни процедури за действие.
Погледнах към Бет и очите ни се срещнаха. Тази сутрин не бях имал възможност да й кажа нито дума, затова й намигнах. Тя очевидно не можеше да се довери на чувствата си, така че се извърна.
Стивънс продължи:
— Съвсем рано тази сутрин наредих една от патрулнитени лодки да ме откара до Плъм Айланд и извърших пред варително разследване. Доколкото мога да определя в тозимомент, от съхраняваните там микроорганизми не липсва нищо. Същото се отнася за пробите тъкани, кръв или каквито и да било други органични и биологични материали.
Това заявление беше толкова самодоволно и идиотско, че никой не си направи труда дори да се изсмее. Но Макс ми хвърли поглед и поклати глава. Господата Наш и Фостър обаче кимаха, сякаш вярваха на глупостите на Стивънс. Насърчен от това и съзнаващ, че се намира сред приятели, също като него на държавна служба, господин Стивънс продължи да излага официалните си кретении.