— С други думи, получаваме кръвни и тъканни проби, заразени с ебола.
— Мисля, че вече можем да се връщаме — отвърнах аз.
Всички се усмихнаха и се помъчиха да се засмеят. Ха, ха. Изобщо не бе забавно.
Господин Стивънс продължи:
— Новата лаборатория е свръхмодерна, но доскоро техниката ни датираше от след Втората световна война и за съжаление не беше толкова безопасна. Затова се наложи да приемем предпазните мерки — за да не разпространим болестта на континента. Официално тази политика продължава да се прилага, но в малко по-свободни граници. И все пак не допускаме хора, животни и предмети да пътуват свободно между острова и сушата, без да са обеззаразени. Това, разбира се, се отнася и за елените.
— Но защо? — отново попита Бет.
— Защо ли? Защото на острова могат да прихванат нещо.
— Като например? — обадих се аз. — Лошо настроение?
Господин Стивънс се усмихна и отвърна:
— Може би лоша настинка.
— Убивате ли елените? — попита Бет.
— Да.
Продължително време никои не се обади, после аз попитах:
— Ами птиците?
Господин Стивънс кимна.
— Птиците биха могли да предизвикат проблеми.
— А комарите? — зададох следващия си въпрос аз.
— О, да, комарите също. Но трябва да си спомните, че всички лабораторни животни се държат в сградата и всички експерименти се извършват в херметични лаборатории с отрицателно въздушно налягане. Нищо не може да избяга.
— Откъде знаете? — попита Макс.
— Защото още сте живи — отвърна господин Стивънс.
С тази оптимистична забележка, докато Силвестър Максуел разсъждаваше над сравнението му с канарче в мина, господин Стивънс каза:
— Когато слезем на острова, моля, не се отделяйте от мен.
И бездруго не бих си го позволил.
8.
Когато наближихме острова, се изправих, отидох до борда и се облегнах на парапета. От лявата ми страна се извиси старият каменен плъмайландски фар и аз го познах, защото беше любимият сюжет на слабите художници маринисти из района. На брега вдясно от фара се виждаше голям знак с надпис: „ВНИМАНИЕ! ЕЛЕКТРИЧЕСКИ КАБЕЛ! ЗАБРАНЕНО ЗА РИБОЛОВ! ЗАБРАНЕНО ЗА ДРАГИ!“
Значи ако терористи решаха да прекъснат електричеството и връзките с Плъм Айланд, властите им загатваха как да го направят. От друга страна, за да съм честен, смятах, че Плъм Айланд има собствени генератори, плюс клетъчни телефони и радиостанции.
Така или иначе, „Плъм Рънър“ се плъзна през този тесен канал и влезе в малко заливче, което изглеждаше изкуствено, като че ли не бе създадено от Всемогъщия Бог, а от военно-сапьорните части, които си умираха да полагат последни щрихи на Творението.
Около заливчето нямаше много сгради, само няколко ламаринени постройки, които приличаха на складове, навярно останали от войната.
Бет застана до мен и тихо каза:
— Преди да пристигнеш при ферибота видях…
— Бях там. Видях ги. Благодаря.
Фериботът се завъртя на сто и осемдесет градуса и влезе на заден ход в пристана.
Сега колегите ми също стояха до перилата и господин Стивънс рече:
— Ще изчакаме първо да слязат служителите.
— Изкуствено ли е това пристанище? — попитах го аз.
— Да потвърди той. — Построили са го военните, когато са разполагали тук артилерийските батареи преди испанско-американската война.
— Няма да е зле да махнете онзи знак за кабела — предложих му аз.
— Нямаме избор. Трябва да информираме корабите. Пък и така или иначе го има на навигационните карти.
— Но на него може да пише „Водопровод“. Не е нужно да разкривате всичко.
— Прав сте. — Той ме погледна и понечи да каже нещо, но премълча. Може би искаше да ми предложи работа.
Слезе и последният от служителите. Ние се спуснахме по стълбите и също слязохме. И ето че бяхме на тайнствения Плъм Айланд. Духаше вятър, грееше слънце и беше студено. По брега се поклащаха патици и аз с радост видях, че нямат кучешки зъби, блестящи червени очи или нещо от този род.
Както казах, островът има формата на свинска пържола — или агнешки котлет — и заливчето се намира откъм тлъстата й страна, сякаш някой е отхапал малко от месото, за да продължа с това идиотско сравнение.