Той се замисли за миг, после отговори уклончиво:
— Това е работно място, не е затвор. Основната ми задача тук е да не допускам да проникват хора без разрешение.
Ние вярваме на всичките си служители, но просто за да сме сигурни, те са били подложени на проверка от ФБР.
Господин Стивънс си погледна часовника.
— Нямаме много време. Последвайте ме.
Качихме се на един бял микробус. Шофьорът носеше същата синя униформа като охраната и на кръста му висеше пистолет.
Седнах зад него и потупах седалката до себе си за Бет, но тя, изглежда, пропусна жеста ми, защото седна на двойната седалка оттатък пътеката. Макс се намести зад мен, а господата Наш и Фостър заеха отделни места по-назад.
Господин Стивънс остана прав и каза:
— Преди да отидем в главната сграда, ще се разходим из Плъм Айланд, за да получите представа за него и по-пълно да разберете какво означава да охраняваш толкова голям остров с крайбрежна ивица около петнайсет километра и без ограда.
— Какви лични оръжия виждам в кобурите на пазачите ви? — попитах.
— Автоматични колтове армейски модел 45-и калибър — отвърна Стивънс, огледа се и попита:
— Нещо интересно ли казах?
— Според нас жертвите са убити с пистолет 45-и калибър — съобщи му Макс.
— Бих искала да направя проверка на оръжията ви и да подложа всяко едно от тях на балистична експертиза — каза Бет.
Пол Стивънс не реагира с ентусиазъм.
— Колко такива пистолети имате тук? — продължи Бет.
— Двайсет — отвърна той.
— И вашият ли е такъв? — поинтересува се Макс.
Стивънс потупа сакото си и кимна.
— Винаги ли носите един и същ пистолет? — попита Бет.
— Не. Просто всеки делничен ден взимам някой от оръжейната. — Шефът на охраната я погледна и рече:
— Струва ми се, че ме разпитвате.
— Не — отвърна тя, — само ви задаваме въпроси като на добронамерен свидетел.
Ако ви разпитваме, ще го разберете.
— Навярно би трябвало да оставим господин Стивънс да продължи с разказа си — обади се иззад мен господин Наш.
— По-късно ще имаме време да разпитаме хората.
— Продължавайте — каза Бет.
— Добре — все още изправен, рече господин Стивънс.
— Преди да продължим, ще ви кажа това, което винаги казвам на гостуващи учени, високопоставени личности и журналисти. — Той погледна към тъпата си папка, после задудна със зазубрен тон:
— Плъм Айланд обхваща 840 акра предимно гори, малко пасища и обитаема територия, която ще видим по-късно. Островът се споменава в корабните дневници на първите холандски и английски мореплаватели. Холандците го кръщават така заради сливите, които растат по брега — на старохоландски „Пруйм Ейланд“, ако някой се интересува. Островът принадлежал на индианското племе монтаук и през 1654 година човек на име Самюъл Уайлис го купил от вожда Уайанданч. Уайлис и други заселници след него го използвали за паша на овце и едър добитък, което е доста иронично съвпадение, като се има предвид за какво се използва сега. Аз се прозях.
— Така или иначе — продължи Стивънс, — на този остров нямало постоянни селища. Как тогава, бихте могли да попитате, заселниците са пасли добитъка на остров, който не е заселен?
Според документите, през седемнайсети и осемнайсети век проливът между Ориент и Плъм Айланд бил толкова плитък, че при отлив добитъкът можел да го преплува. Към края на осемнайсети век ураган го направил по-дълбок и с това използването на острова за паша завършило. От началото на английското присъствие тук обаче той бил посещаван от пирати и корсари, които намирали изолираността му за много удобна.
Неочаквано изпитах пристъп на паника. Бях затворен в капана на микробуса с този монотонен, безцветен кретен, който започна с Битието, едва бяхме стигнали до към хиляда и седемстотната, оставаха ни още три века, а проклетата кола дори не се движеше и аз не можех да си тръгна, без да използвам насилие. Какво бях направил, за да заслужа това? Вуйна Джун ме гледаше от небесата и ми се смееше до пръсване. Направо я чувах: „А сега, Джони, ако можеш да ми кажеш какво ти обясних вчера за индианците монтаук, ще ти купя фунийка сладолед“. Не, не, не! СТИГА!
Стивънс продължаваше:
— По време на революцията американските патриоти от Кънектикът използвали острова, за да организират нападения срещу твърдините на лоялистите в Саутхолд. После Джордж Вашингтон, който посетил Северния край…
Запуших уши, но продължавах да чувам ниското му дуднене.
Накрая вдигнах ръка и го попитах:
Вие да не сте член на Пеконийското историческо дружество?
— Не, но те ми помогнаха да съставя тази история.