— Но в резултат на пожар или ураган могат да се повредят генераторите, които филтрират опасните зони. Нали така?
— Всичко е възможно. Но някои хора живеят близо до ядрени реактори. Съвременният свят е пълен с невъобразими ужаси — химични, биологични и ядрени кошмари всеки момент могат да разчистят терена за следващите еволюирали видове.
Погледнах го с нов интерес. Хрумна ми, че е луд. Пред казармата имаше окосен участък, който стигаше до водата, където се клатеха ята диви гъски.
— Това е бил плацът. — обясни Стивънс. — Поддържаме тревата, за да се виждат от въздуха бетонните букви: „Плъм Айланд — забранена зона“. Не искаме да кацат всякакви малки самолети. — Той се пошегува:
— Този знак държи на разстояние въздушните терористи.
Поразходихме се и шефът на охраната каза:
— Преди да построим централната сграда, голяма част от административните офиси бяха тук, във Форт Тери. Сега почти всичко — лаборатории, охрана, складове, администрация и животни — е под един покрив, което е много добре от гледна точка на сигурността. — Той се обърна към мен.
— Така че дори да бъде елиминирана външната охрана, централната сграда на практика е непревземаема.
— Наистина ме изкушавате — отвърнах аз.
Господин Стивънс отново се усмихна. Ужасно ми харесваше да ми се усмихва.
— За ваша информация — каза той, — завършил съм щатския колеж в Мичиган и дипломата ми виси на стената зад бюрото ми, но вие никога няма да я видите.
Усмихнах му се в отговор. Господи, обичам да вбесявам хората, които ме дразнят. Харесвах Макс, харесвах Джордж Фостър, обичах Бет, но не харесвах Тед Наш и Пол Стивънс. Да харесвам трима от петима души за мен бе наистина добър резултат — четири от шест, ако броях и самия себе и. Така или иначе, не мога да понасям лъжци, кретени, пуяци и изроди. Струва ми се, че преди да стрелят по мен, бях по-толерантен. Трябва да питам Дом Фанели.
Старият плац рязко свършваше със стръмна урва към скалистия плаж долу и ние се оказахме застанали на ръба над морето. От гледката можеше да ти секне дъхът, но тя подчертаваше самотата на Плъм Айланд, неземния му вид и чувството за изоставеност, характерно за островите изобщо и за този остров в частност. Това трябва да е била много изолирана крепост, изключително отегчителен аванпост, в който не е имало какво друго да правиш, освен да съзерцаваш морето. Навярно артилеристите биха приветствали гледката на вражеска армада.
— Точно на този бряг всяка година в края на есента идват тюлените — поясни Стивънс.
— Стреляте ли по тях? — попитах.
— Разбира се, че не. Стига да си стоят на брега.
Докато се връщахме, Стивънс насочи вниманието ни към голяма скала на края на плаца. В един от процепите й се виждаше ръждиво гюле.
— Датира горе-долу от времето на революцията — английската или американската — каза той. — Това е едно от нещата, които изкопаха семейство Гордън.
— Къде са го намерили?
— Някъде наблизо, предполагам. Двамата копаха много около тюленовия плаж и край плаца.
— Нима?
— Очевидно имаха усет къде да копаят. Откриха толкова муниции за мускети, че да въоръжат цял полк.
А стига бе! Продължавайте, господин Стивънс.
— Използваха металотърсач.
— Добра идея.
— Това е интересно хоби.
— Наистина. Вуйна ужасно обичаше да копае. Не знаех, че семейство Гордън са се занимавали с това. Не съм виж дал нито една от находките им.
— Хм, трябваше да оставят всичко тук.
— Заради заразата ли?
— Не. Защото територията е федерална.
Това беше интересно и Наш и Фостър започваха да се заслушват, което не се покриваше с намеренията ми, затова промених темата:
— Струва ми се, че шофьорът се опитва да привлече вниманието ви.
Стивънс се обърна, но шофьорът просто зяпаше ято гъски. Стивънс си погледна часовника.
— Е, хайде да видим и останалата част от острова, после имаме среща с доктор Цолнър.
Качихме се в микробуса и потеглихме на изток към изгряващото слънце, към онази част, която приличаше на извития кокал на свинската пържола. Плажът бе великолепен, повече от три километра чист, неотъпкан пясък, плискай от сините води. Никой не говореше пред тази величествена природна гледка. Даже аз.
Все още изправен, Стивънс от време на време ме поглеждаше и аз му се усмихвах. Той ми се усмихваше в отговор. Усмивката му наистина не беше приятна.
Накрая микробусът спря в тесния край на острова и господин Стивънс съобщи:
— Това е крайната точка, до която можем да стигнем с колата. Сега ще повървим пеш.
Всички слязохме и се оказахме насред удивителни стари развалини. Накъдето и да погледнех, виждах масивни бетонни укрепления, обрасли с пълзящи растения и храсти — амбразури, бункери, артилерийски гнезда, складове за боеприпаси, тунели, тухлени и бетонни проходи и огромни, деветдесетсантиметрови стени с ръждиви железни врати.