Изведнъж видяхме, че една от патрулните лодки заобикаля носа. Тричленният екипаж ни забеляза и един от мъжете вдигна бинокъла си. Предполагам, че позна Пол Стивънс, защото махна с ръка и шефът на охраната му отвърна.
Погледнах надолу от скалата към плажа и забелязах, че по пясъка има хоризонтални червени ивици, като бял многопластов сладкиш с малинов пълнеж.
Иззад нас извика мъжки глас и видях, че по тесния път се приближава шофьорът.
— Останете тук — каза ни Стивънс и отиде да го пресрещне. Шофьорът му подаде клетъчен телефон. Това е моментът, в който водачът изчезва и ние виждаме, че микробусът се отдалечава, оставяйки Бонд сам с момичето, но тогава от водата се появяват водолазите, въоръжени с автомати, откриват огън, после хеликоптерът…
— Детектив Кори?
Беше Бет.
— Да?
— Какви са впечатленията ти до този момент?
Забелязах, че Макс, Наш и Фостър се катерят из артилерийските съоръжения и каквито си бяха мъжкари, обсъждаха артилерийски обхвати, калибри и други мъжки въпроси.
Бях сам с Бет.
— Мисля, че си прекрасна.
— Какво мислиш за Пол Стивънс?
— Луд.
— Какво мислиш за онова, което видяхме и чухме досега?
— Групова обиколка. Но от време на време научавам по нещо.
Тя кимна, после попита:
— Какво ще кажеш за археологическите разкопки? Знаеше ли за това?
— Не. Знаех за Пеконийското историческо дружество, но не и за археологическите разкопки тук. По същия начин Том и Джуди никога не са ми споменавали, че са купили един акър безполезна земя с изглед към Пролива.
— Каква безполезна земя на Пролива?
— Ще ти разкажа по-късно — отвърнах. — Всички тези малки парченца от мозайката, нали разбираш, като че ли ни насочват към наркотрафик, но е възможно и да не е така. Тук става нещо друго…
Някога случвало ли ти се е да знаеш, че си чула нещо, но да не можеш да се сетиш какво точно?
— В последно време не. Ами ти?
— Да, постоянно ми кънти в главата. Като звукова вълна сблъсква се с нещо и се връща.
— Като го чуеш следващия път, вдигни ръка.
— Добре. Предполага се, че би трябвало да си почивам, а откакто те срещнах, постоянно ме смущаваш.
— И ти не ми действаш успокоително. — Тя промени темата:
— Нали знаеш, сигурността тук не е толкова добра, колкото си мислех, като се има предвид какво правят на този остров.
Ако се занимаваха с ядрени оръжия, щеше да има много повече охрана.
— Да. Външната охрана е слаба, но навярно в лабораторията е по-добре. А може би, както твърди Стивънс, тук има повече охрана, отколкото виждаме. Като цяло обаче имам усещането, че Том и Джуди са били в състояние да изнесат от острова каквото поискат. Само се надявам да не са искали нищо.
— Ами, струва ми се, че по-късно днес или навярно утре ще разберем, че наистина са откраднали нещо и че ще ни кажат какво е то.
— Какво искаш да кажеш?
— Ще ти обясня по-късно.
— Обясни ми на вечеря.
— Предполагам, че ще трябва да се примиря с това.
— Наистина няма да е толкова зле.
— Имам шесто чувство за лоши партии.
— Аз съм добра партия. Никога не съм вадил пистолет на среща.
— Е, значи рицарството не е изчезнало.
Господин Стивънс се върна при нас и каза:
— Вече можем да се връщаме при микробуса.
След няколко минути отново бяхме в района с разрушените артилерийски укрепления.
Забелязах, че един от стръмните склонове, върху който бяха издигнати укрепленията, наскоро е ерозирал и отдолу се е показала нова почва. Най-горният пласт имаше органичен състав, както би трябвало и да се очаква, а отдолу имаше бял пясък, което също беше нормално. Но следващият пласт имаше червеникави жилки, които приличаха на ръжда, после още пясък и накрая нова ръждивочервена ивица, също като на плажа. Обърнах се към Стивънс.
— Хей, природата се обажда. Веднага се връщам.
— Да не се загубите — без изобщо да се шегува, отвърна господин Стивънс.
Заобиколих склона, взех някаква пръчка и започнах да ровя. Свалих чима, за да разкрия отдолу бяло-червения пласт. Взех шепа червеникавокафява почва и видях, че всъщност е глина, смесена с пясък и навярно с малко железен оксид. Много приличаше на пръстта по маратонките на Том и Джуди. Интересно.