Изсипах пръстта в джоба си и се обърнах. Стивънс бе застанал зад мен и ме наблюдаваше.
— Струва ми се, споменах, че нищо не може да напуска острова необеззаразено — каза той.
— Струва ми се, че го споменахте.
— Какво прибрахте в джоба си?
— Хуя си.
Стояхме и се гледахме. Накрая той заяви:
— На този остров, детектив Кори, аз съм законът. Не вие, нито детектив Пенроуз, нито даже началникът Максуел или пък двамата господа с вас. — Стивънс ме прониза с ледените си очи. — Може ли да видя какво прибрахте в джоба си?
— Мога да ви го покажа, но после ще трябва да ви убия — усмихнах се аз.
Той обмисли възможностите си за миг, после стигна до правилното решение и каза:
— Микробусът тръгва.
Минах покрай него и Стивънс остана зад мен. Почти очаквах да прехвърли гарота около шията ми, да стреля в главата ми, да ми забие нож в гърба — но Пол Стивънс бе по-умен. Навярно по-късно щеше да ми предложи чаша кафе, заразено с антракс.
Качихме се на микробуса и потеглихме. Всички бяхме заели предишните си места и Стивънс продължаваше да стои изправен. Микробусът се насочи на запад, обратно към района на кея и централната лаборатория. Разминахме се с пикап с двама мъже в сини униформи и с пушки.
Общо взето, бях научил повече, отколкото очаквах, бях видял повече, отколкото предполагах, че ще видя, и бях чул достатъчно, за да ставам все по-любопитен. Бях убеден, че отговорът на въпроса защо са били убити Том и Джуди се крие на този остров. И както вече казах, щом откриех този отговор, щях да разбера и кой е убиецът.
Джордж Фостър, който до този момент бе мълчал, попита:
— Съвсем сигурен ли сте, че семейство Гордън са напуснали острова със собствената си яхта вчера по обяд?
— Напълно. Според регистрационната книга сутринта двамата са работили в лабораторията, излезли са, минали са през душа и са взели микробус като този, с който са стигнали до кея. Най-малко двама от хората ми са ги видели да се качват на яхтата си, на „Спирохета“.
— Някой от хеликоптера или от патрулната лодка видял ли ги е след излизането им в пролива? — попита Фостър.
Стивънс поклати глава.
— Не. Питах.
— Има ли място по брега, където да може да се скрие лодка? — попита Бет.
— Категорично не. На Плъм Айланд няма дълбоки заливи. Плажът е прав, освен изкуственото заливче, в което е фериботът.
— Ако патрулната ви лодка беше видяла яхтата на семейство Гордън, закотвена някъде около острова, хората ви щяха ли да ги проверят? — попитах аз.
— Не. Всъщност понякога двамата ловяха риба или плуваха край брега. Патрулите ги познаваха.
Не ми бе известно Том и Джуди да са били такива страстни рибари.
— Хората ви виждали ли са яхтата им закотвена край брега след мръкване — късно през нощта? — попитах аз.
Стивънс се замисли за миг, после отвърна:
— Веднъж ми докладваха за такова нещо. Двама от хора та ми в патрулната лодка споменаха, че един път през юли, някъде към полунощ, яхтата на семейство Гордън била за котвена близо до южния бряг. Моите хора забелязали, че яхтата е пуста, и осветили плажа с прожектори. Двамата били на пясъка… — Той прочисти гърлото си по начин, който загатваше какво са правили на плажа Том и Джуди.
— Патрулната лодка ги оставила на мира.
За миг се замислих за това. Том и Джуди бяха двойка, която би правила любов навсякъде, така че не беше необичайно да го правят на пустинен плаж. Да го правят на плажа на Плъм Айланд обаче, ме караше да вдигам и двете си вежди и пораждаше някои въпроси. Странно, веднъж си бях мечтал да се любя с Джуди на плискан от вълните плаж. Може би повече от веднъж. Всеки път, когато ми идваше наум тази мисъл, се зашлевявах през лицето. Мръсник, мръсник, похотливец, похотливец.
Микробусът мина покрай кея на ферибота, после зави на север и спря на овална отбивка пред централната изследователска сграда.
Заоблената фасада на новата двуетажна постройка беше от някакъв розово-кафяв камък. На моравата се издигаше голям знак с надпис „Министерство на земеделието“ и на стълб се вееше полуспуснато знаме.
Слязохме от микробуса и Пол Стивънс каза:
— Надявам се, че обиколката на Плъм Айланд ви е доста вила удоволствие и че сте останали с добри впечатления от мерките ни за сигурност.
— Каква сигурност? — попитах аз.
Господин Стивънс ме изгледа строго.
— Всички, които работят тук, отлично съзнават потенциалната опасност. Всички сме отдадени на работата и се придържаме към най-високите стандарти за сигурност, които съществуват в тази област. Но знаете ли какво? Понякога системата се преебава.