Приближих се до голямото табло на стената. Бет и Макс стояха пред него и четяха няколкото забити с карфици изрезки от вестници.
— Това място вече е прочистено — така, че да не ме чуят федералните, казах аз.
— От кого? — попита Макс.
— Сутринта с Джон видяхме двете ни приятелчета да слизат от плъмайландския ферибот — отвърна Бет. — Вече са били тук да претърсят кабинета.
Макс изглеждаше изненадан, после ядосан.
— Проклятие… това е незаконно!
— Ако бях на твое място, щях да оставя нещата така казах аз. — Но сам разбираш защо не съм в настроение.
— Не съм забелязал, но сега аз съм вбесен.
С най-сговорчивия си глас, Дона прекъсна разговора ни.
— Вече малко изоставаме от графика. Навярно ще можете да се върнете тук по-късно.
— Бих искала да се погрижите тази стая да бъде запечатана — отвърна й Бет. — Ще пратя хора от областната полиция и те ще я огледат.
— Предполагам, под „оглед“ имате предвид, че ще вземете вещите в управлението — каза Наш.
— Познахте.
— Според мен е нарушен федерален закон и възнамеря вам да взема със себе си всички необходими ми веществени доказателства, които са федерална собственост, Бет — възрази Фостър. — Но ще се постарая да осигуря на съфолкската областна полиция достъп до тях.
— Не, Джордж, аз ще взема всичко от този кабинет и ще се постарая да ти осигуря достъп до него — отсече Бет.
— Да идем до дежурната стая — усетила напрежението, каза Дона. — После ще се срещнем с доктор Цолнър.
Последвахме я до стая 237. Тя набра електронния код и отвори вратата към голямо помещение без прозорци.
— Това е дежурната стая — съобщи Дона, — командният, контролен и комуникационен център на целия Плъм Айланд.
Навсякъде покрай стените имаше маси и с гръб към нас седеше младеж, който разговаряше по телефона.
— Това е Кенет Гибс, заместник на Пол Стивънс — представи ни го Дона. Днес той е дежурен. Кенет Гибс се обърна и ни махна с ръка.
Разгледах помещението. По масите имаше три различни вида радиопредаватели и приемници, компютърен терминал, телевизор, два факса, телефони, мобифони, телетипи няколко други електронни джаджи. На тавана бяха монтирани две видеокамери.
На стената висяка всевъзможни карти, радиочестоти, бележки, график за дежурствата и така нататък. Това бе работата на Пол Стивънс — командване, контрол и комуникации. Но не виждах врата, която да води към личния кабинет на шефа на охраната.
— Оттук сме в директна връзка с Вашингтон и други изследователски центрове в целите Съединени щати, Канада, Мексико и света — каза Дона. — Освен това сме в контакт с центровете за контрол на болестите в Атланта. Имаме и пряка линия с пожарната служба и други ключови места на острова, както и с Националната метеорологична служба и много други управления и организации.
— Като например с армията ли? — попитах аз.
— Да. Особено с Бреговата охрана.
Гибс остави телефона, дойде при нас и се представи.
Беше висок мъж на трийсет и няколко години със сини очи и къса руса коса като шефа си, отлично изгладени панталони, риза и синя вратовръзка. На един от столовете бе окачен син блейзер. Бях сигурен, че Гибс е продукт на тукашната лаборатория, клониран от хуя на Стивънс или нещо подобно.
— Мога да отговоря на всичките ви въпроси за този офис — каза той.
— Имате ли нещо против да ни оставите за няколко минути насаме с господин Гибс? — обърна се Бет към Дона.
Тя погледна към Гибс, който й кимна, и Дона излезе в коридора.
Макс, единственият от групата, който живееше в близост до Плъм Айланд, имаше свои собствени цели и попита младежа:
— Какво правите в случай, че към вас се приближава силен вятър или ураган?
— През работно време се евакуираме — отвърна Гибс.
— Всички ли?
— Някои хора трябва да останат тук, за да наглеждат центъра. Например аз. Също господин Стивънс и още неколцина от охраната, няколко пожарникари, човек от поддръжката, за да сме сигурни, че генераторите и въздушните филтри няма да се повредят, и един-двама учени, които да наблюдават бацилите. Предполагам, че доктор Цолнър би искал да потъне заедно с кораба си. — Той се засмя.
Може би просто си бях такъв, но не можех да проумея какво смешно има в това смъртоносни болести да се разпространят навсякъде. Гибс прибави:
— В неработно време, когато островът е почти съвсем пуст, се налага да оставяме на острова ключови хора. В такъв случай трябва да откараме фериботите и другите си кораби в пристанищата за подводници в Ню Лондон, където ще са в безопасност. Подводниците излизат, в открито море и се потапят надълбоко, където пък те са в безопасност. — Той замълча, после заключи: