— Знаем си работата. Готови сме за всякакви случайности.
— Ако има проблем с изтичане на опасни биологични материали от лабораторията, ще бъдете ли любезни да ми съобщите? — попита Макс.
— Вие може би ще сте първият, който ще разбере — увери го Гибс.
— Зная това — отвърна Макс. — Но бих искал да го науча по телефона или по радиостанцията — а не като започна да кашлям кръв или нещо такова.
Гибс като че ли малко се смути и каза:
— В моя наръчник за стандартни процедури е указано на кого да телефонирам и в какъв ред. Вие сте сред първите.
— Помолих тук да се инсталира предупредителна сирена, която да се чува на континента.
— Ако ви съобщим, вие можете да включите сирена за цивилното население, ако желаете. Но не мисля, че ще има проблеми с изтичане на опасни вещества, така че въпросът е спорен.
— Не, въпросът е, че това място ужасно ме, плаши и след като го видях, не се чувствам по-добре.
— Няма за какво да се тревожите.
Радвах се да го чуя и попитах:
— Ами ако на острова проникнат въоръжени хора?
— Искате да кажете терористи ли?
— Да, искам да кажа терористи. Или още по-лошо, недоволни пощенски работници.
Шегата не го развесели.
— Е, ако нашите хора не успеят да се справят, ще повикаме Бреговата охрана. Точно оттук. — Той посочи с палец една от радиостанциите.
— Ами ако първо превземат тази стая?
— В сградата има друг команден център.
— В мазето ли?
— Може би. Мислех си, че разследвате убийство.
Обичам да ми се репчат разни наемни ченгета.
— Точно така — потвърдих аз. — Къде бяхте снощи в 17:30 часа?
— Аз ли?
— Вие.
— О… чакайте да помисля…
— Къде е автоматичният ви пистолет?
— Хм… в чекмеджето ей там.
— Скоро да сте стреляли с него?
— Не… е, понякога ходя на стрелбището…
— Кога за последен път видяхте семейство Гордън?
— Чакайте да помисля…
— Добре ли познавахте семейство Гордън?
— Не много добре.
— Някога сядали ли сте на чашка с тях?
— Не.
— На обяд? Вечеря?
— Не. Казах…
— Някога имали ли сте повод официално да разговаряте с тях?
— Не… ами…
— Е?
— Няколко пъти. За яхтата им. Те обичаха да обикалят плажовете на Плъм Айланд. Понякога през почивните дни идваха тук и пускаха котва край пустинните плажове от към южния бряг на острова, после плуваха до брега и влачеха със себе си надуваем сал. На сала носеха нещата си за пикник. Това не беше проблем. Всъщност на четвърти юли организираме пикник за всички служители и семействата им. Само веднъж допуснахме да дойдат и външни лица, но трябваше да престанем с това поради финансови съображе ния…
Опитах се да си представя такъв празничен излет, нещо като лаборатория, изнесена на чаршаф на плажа. Гибс продължаваше:
— Семейство Гордън не водеха никого със себе си, което вече щеше да е нарушение. Но яхтата им представляваше проблем.
— Какъв проблем?
— Ами, през деня тя привличаше други яхти, които смятаха, че също могат да използват острова. А след мръкване представляваше опасност за патрулните ни лодки. Затова обсъдих с тях и двата проблема и се опитахме да ги решим.
— Как се опитахте да ги решите?
— Най-лесното решение щеше да е те да влизат в залива и да взимат някоя от колите ни до другия край на острова.
Господин Стивънс не възразяваше, въпреки че това беше нарушение на правилника за използване на служебните превозни средства и така нататък. Във всеки случай, така щеше да е по-добре. Но те не искаха нито да влизат в залива, нито да взимат колите ни. Искаха да го правят по своя си начин — да стигат с яхтата си до брега и да плуват с надуваемия сал. Казаха, че така им било по-приятно. По-спонтанно и рисковано.
— Кой командва този остров? Стивънс, Цолнър или семейство Гордън?
— Трябва да угаждаме на учените, иначе се дразнят. Шегуваме се, че ако ядосаш или се скараш за нещо с учен, ще хванеш някоя тайнствена болест.
Всички се подсмихнаха. Кенет Гибс продължи:
— Така или иначе, успяхме да ги накараме да се съгласят да оставят включени навигационните си светлини и аз се погрижих хеликоптерите и лодките на Бреговата охрана да знаят за яхтата им. Освен това ги накарахме да обещаят, че ще хвърлят котва само там, където на брега има знаци „Забранена зона“. Това обикновено отблъсква страхливите.
Замислих се за миг и попитах:
— Имате ли такива проблеми и с други служители?
— Не точно. Повечето нямат право да идват и да си отиват, когато си искат, а тези, които имат право, или нямат собствена яхта, или се задоволяват да ползват залива.
— Какво са правили на острова семейство Гордън?