Гибс сви рамене.
— Предполагам, че са си устройвали пикници. Разхожда ли са се. Вижте, тук има на разположение почти деветстотин акра пустинна земя, която да се обикаля през почивните дни и след работно време.
— Разбрах, че са били и любители археолози.
— А, да. Много се скитаха из развалините. Събираха разни неща за плъмайландския музей.
— Музей ли?
— Е, обикновена изложба. Предполагаше се, че трябва е във фоайето, струва ми се. А сега е в мазето.
— Какви са експонатите?
— Предимно куршуми за мускети и върхове на стрели.
Една халка за крава… месингово копче от униформа на континенталната армия, няколко дреболии от времето на испанско-американската война… стара бутилка от уиски…такива неща. Общо взето боклуци. Всички са каталогизирани и се съхраняват в мазето. Ако искате, можете да ги видите.
— Може би по-късно — отвърна Бет. — Разбрах, че семейство Гордън са организирали официални разкопки. Знаете ли за това?
— Да. Няма нужда разни хора от Стоуни Брук или Пеконийското историческо дружество да ровят из острова. Ноте се опитваха да решат въпроса заедно с министерството на земеделието и на вътрешните работи.
Както разбирате, вътрешното министерство има последната дума за находките и всичко останало.
— Не зи ли е идвало наум — попитах, — че семейство Гордън може да замислят нещо?
Като например да изнесат материали от централната сграда и да ги скрият на плажа по време на така наречените археологически разкопки, и по-късно да ги вземат с яхтата си?
Кенет Гибс не отговори. Аз настоях:
— Идвало ли ви е наум, че пикниците и археологическите глупости са прикритие за нещо друго?
— Ами… като се замисля… вижте, защо всички ме гледате така, сякаш е трябвало да подозирам нещо. Всички забравят, че онези двамата бяха златни. Можеха да правят каквото си поискат, освен да натикат лицето на Цолнър в купчина кравешки лайна.
Нямам нужда от напътствия в понеделник сутрин. Върша си работата.
Навярно си я вършеше. И между другото, отново изпитах онова усещане, че нещо ми убягва.
— Виждали ли сте — лично вие или някой от хората ви — яхтата на семейство Гордън след като е напуснала залива вчера по обяд? — попита Бет.
— Не. Питах.
— С други думи, можете да сте сигурен, че вчера следобед яхтата не е била закотвена край този остров?
— Не, не мога да съм сигурен.
— На колко време лодките ви обикалят острова? — попита Макс.
— Обикновено използваме една от двете лодки — отвърна Гибс. — Маршрутът й покрива тринайсет-четиринайсет километра около острова, така че с десетина-дванайсет възела пълната обиколка е от четирийсет минути до един час, освен ако не спрат някого за нещо.
— Значи ако на около осемстотин метра от Плъм Айланд има яхта и човекът на борда наблюдава с бинокъл, може да види патрулната ви лодка — „Прун“, нали така? — попита Бет.
— „Прун“ и „Плъм Пудинг“.
— Та значи, човекът може да види една от патрулните лодки и ако е запознат с процедурата, ще знае, че разполага с четирийсет до шейсет минути, за да се приближи до брега, да слезе на плажа с гумения сал, да направи каквото иска и да се върне на яхтата, без някой да го види.
— Възможно е, но забравяте хеликоптера и патрулните коли, които обикалят брега. Те действат абсолютно случайно.
Бет кимна.
— Ние обиколихме острова за около два часа и аз видях хеликоптера на Бреговата охрана и патрулната кола само веднъж.
Същото се отнася и за патрулната ви лодка.
— Както казах, те обикалят без система. Вие бихте ли рискували?
— Бих могла — отвърна Бет. — Зависи за какво.
— Освен това има лодки на Бреговата охрана — каза Гибс.
— От време на време минават насам и ако искате да съм честен, имаме електронна апаратура, която върши повече то работа.
— Къде са мониторите? — попитах и посочих с ръка наоколо.
— В мазето.
— Какво имате? Телевизионни камери? Сензори за движение? Или за шум?
— Нямам право да ви кажа.
— Добре — сложи край на разговора Бет. — Напишете ни името, адреса и телефонния си номер. Ще ви повикаме на разпит.
Младежът изглеждаше раздразнен, но също и облекчен, че засега се е откачил. Изпитвах и силното подозрение, че Гибс, Фостър и Наш са се срещнали по-рано тази сутрин.
Отидох да погледна схемите по стената до радиостанциите. Имаше голяма карта на източната част на Лонг Айланд, Пролива и южната част на Кънектикът. На картата се виждаха няколко концентрични кръгчета, в центъра на които беше Ню Лондон, Кънектикът. Приличаше на някоя от онези карти за атомно унищожение, които ти показват колко ще ти припари под задника в зависимост от това на какво разстояние от епицентъра се намираш. Забелязах, че Плъм Айланд е в последния кръг, което, предполагам, бе едновременно и добра, и лоша новина, в зависимост от това за какво се отнасяше картата. На нея не пишеше, затова попитах господин Гибс: