— Пет секунди.
Вратата отдясно се отвори и се появи едър мускулест брадат мъж с бяла риза и бяла вратовръзка.
— Да? — попита той. — Какъв е проблемът?
Джун посочи право към мен и рече:
— Той.
Мускулестият ме погледна.
— Да?
Изправих се. Изправиха се и всички останали. Познах доктор Цолнър от снимките във фоайето и казах:
— Прекосихме морето, пропътувахме много километри, докторе, и преодоляхме много пречки, за да ви открием, а вие ни се отплащате като ни ебавате.
— Моля?
— Да повикам ли охраната, докторе? — намеси се Джун.
— Не, не. — Той погледна към гостите си и каза:
— Ами, влезте, влезте.
Ние влязохме, влязохме.
Ъгловият кабинет на доктор Цолнър беше голям, но мебелите, стените и килимът бяха същите като навсякъде другаде. На стената зад бюрото висеше внушителен ред от неща в рамки. По другите стени имаше отвратителни абстрактни картини, истински боклук като онзи, който можете да видите в най-добрите музеи.
Все още прави, ние се представихме, като този път посочихме длъжностите и професиите си. Стори ми се — и това също трябваше да е предположение, — че Цолнър вече се е срещал с Наш и Фостър.
Всички се ръкувахме и Цолнър слънчево се усмихна.
— Е, добре дошли — каза той. — Вярвам, че господин Стивънс и госпожа Алба са ви оказали съдействие?
Говореше с лек акцент, навярно немски, ако името подсказваше нещо. Както вече отбелязах, директорът бе едър — по-скоро дебел, — имаше бяла коса, бяла брада а ла Ван Дайк и дебели очила. Доктор Цолнър ни покани да седнем:
— Седнете, седнете. — И ние седнахме, седнахме. Той започна с думите:
— Все още съм шокиран от тази трагедия. Нощес не можах да мигна.
— Кой ви съобщи новината снощи, докторе? — попита Бет.
— Господин Стивънс. Каза, че му телефонирали от полицията. Семейство Гордън бяха блестящи учени и колегите им много ги уважаваха. Надявам се, че бързо ще решите случая.
— Ние също — отвърна Бет.
— Освен това — продължи той, — искам да се извиня, че ви накарах да чакате. Цяла сутрин разговарям по телефона.
— Предполагам, докторе, че са ви посъветвали да не давате интервюта — каза Наш.
Цолнър кимна.
— Да, да. Разбира се. Не, не съм дал никаква информация, но прочетох подготвеното изявление. Онова, което пристигна от Вашингтон.
— Можете ли да ни го прочетете? — попита Фостър.
— Да, разбира се, разбира се. — Той затършува из бюрото си, откри лист хартия, намести си очилата и започна да чете:
— „Министърът на земеделието съжалява за трагичната смърт на доктор Томас Гордън и доктор Джудит Гордън, служители на Министерството на земеделието. Няма да се ангажираме с разсъждения относно обстоятелствата около тази смърт.
Въпросите, свързани с разследването, трябва да се насочват към местната полиция, която по-добре може да им отговори.“
Доктор Цолнър свърши с четенето на изявлението, което не казваше нищо.
— Моля, пратете го по факса до саутхолдската полиция, за да можем да го прочетем на пресата вместо ФБР — каза Макс.
— ФБР не участва в това разследване, началник — отвърна господин Фостър.
— Така де. Забравих. Нито пък ЦРУ. — Той погледна Бет.
— Ами областната полиция? Вие участвате ли?
— Участваме и го ръководим — отвърна Бет, после се обърна към доктор Цолнър. — Можете ли да ни опишете задълженията на семейство Гордън?
— Да… Те се занимаваха главно с… генетични изследвания. Генетично изменение на вируси, така че да не са в състояние да причиняват болести, но да могат да стимулират имунната система на тялото.
— Ваксина ли? — попита Бет.
— Да, нов вид ваксина. Много по-безопасна, отколкото използването на отслабени вируси.
— А в процеса на работата си имаха ли достъп до всички видове вируси и бактерии?
— Да, разбира се. Главно до вируси.
Бет продължи, като премина към по-традиционни въпроси от разследването на убийство, отнасящи се до приятели, врагове, дългове, заплахи, връзки с колеги, запомнени разговори с покойните, как изглеждали през последната седмица и така нататък. Добри въпроси, но не особено съществени. И все пак трябваше да се зададат и непрекъснато щяха да се задават на почти всеки, когото бяха познавали Том и Джуди, а после на онези, които вече бяха разпитани, за да видим дали в заявленията им няма противоречия. Онова, което ни трябваше в този случай, ако се приемеше, че става въпрос за кражба на смъртоносни бацили, беше сериозен пробив, нещо, което да заобиколи процедурните глупости преди да е дошъл краят на света.
Погледнах към абстракциите по стените и разбрах, че не са картини, а цветни снимки… имах чувството, че са болести — бактерии и прочее, заразили кръвта, клетките и всичко останало и фотографирани под микроскоп. Странно, но всъщност не бяха толкова страшни.