— Заповядайте, господа.
Влязохме в мъжката съблекалня, която се оказа просторно оранжево помещение, но иначе типично за предназначението си. Служител от центъра ни раздаде бели лабораторни дрехи, току-що излезли от пералнята. В найлонови торбички имаше книжно бельо, чорапи и памучни пантофи.
Цолнър ни показа редица празни шкафчета.
— Моля, оставете тук всичко, включително бельото и бижутата си.
И така, всички се съблякохме както майка ни е родила и аз нямах търпение да кажа на Бет, че Тед Наш носи 38-калибров пистолет със седем и половина сантиметрова цев, сто на сто по-дълга от пишката му.
— Съвсем близо до сърцето — каза Джордж Фостър, като посочи раната ми.
— Аз нямам сърце.
Доктор Цолнър ни огледа и каза:
— Е, всички ли сме готови? Моля, последвайте ме.
— Почакайте — рече Макс. — Няма ли да си сложим маски, респиратори или нещо подобно?
— Не и в зона две, господин Максуел. Може би в зона четири, ако проявите желание да стигнете чак дотам. Хайде.
Насочихме се към дъното на съблекалнята и Цолнър отвори една червена врата, обозначена със странен на вид символ за биологична опасност. Под символа пишеше „Зона две“. Чуваше се някакво шумолене.
— В момента чувате отрицателното въздушно налягане — обясни докторът. — Налягането тук е до килограм на шест квадратни сантиметра по-ниско, отколкото навън, така че да не могат да се изплъзнат никакви патогенни организми.
— Това би било ужасно.
— Освен това специални въздушни филтри на покрива пречистват целия въздух, който излиза оттук.
Влязохме в циментов коридор и Цолнър се огледа и попита:
— Къде е госпожа Пенроуз?
— Женен ли сте, докторе? — казах аз.
— Да. А… разбира се, на нея може да й трябва повече време да се преоблече.
— Никакво „може“, приятел.
Накрая на вратата, обозначена „Жени“, се появи лейди Пенроуз, облечена в широки бели дрехи и памучни пантофи. Все още изглеждаше секси, макар и вече в не толкова плътски смисъл.
Цолнър обясни и на нея за отрицателното въздушно налягане, после ни даде някои инструкции: да внимаваме да не се блъскаме в колички, стойки с епруветки, шишета, пълни със смъртоносни бацили или химикали, и така нататък.
— Добре, последвайте ме, моля, и ще ви покажа какво става тук, за да можете да обясните на приятелите и колегите си, че не произвеждаме антраксови бомби — каза директорът, засмя се и после продължи сериозно:
— Зона пет е забранена за вас, защото ви трябват специални ваксинации, както и опит с обличането на костюми за биологично опасни условия, респиратори и прочее. Мазето също е затворено за вас.
— Защо? — попитах аз.
— Защото там крием мъртвите извънземни и нацистките учени — отново се засмя Цолнър.
Обичам да тормозя дебели доктори с чужд акцент. Наистина. За да се върна на въпроса, сега вече знаех, че Стивънс наистина е разговарял с Цолнър.
Господин Фостър се опита да прояви чувство за хумор.
— Мислех, че извънземните и нацистите са в подземните, бункери.
— Не, мъртвите извънземни са във фара — отвърна директорът. — Изкарахме нацистите от бункерите, когато започнаха да се оплакват от вампирите.
Всички се засмяха — ха, ха, ха. Хумор в опасна биолаборатория.
Докато вървяхме, доктор Цолнър обясняваше:
— В тази зона не е опасно — тук са главно лабораториите по генно инженерство, някои кабинети и електронни микроскопи. Изобщо работата тук не е свързана със сериозни рискове и опасност от заразяване.
Вървяхме по циментови коридори и доктор Цолнър постоянно отваряше жълти стоманени врати, за да поздрави някого в кабинет или лаборатория и да го попита за работата му. Имаше всевъзможни странни помещения без прозорци, включително стая, която приличаше на винарска изба, само дето според Цолнър шишетата на стойките бяха пълни с култури от живи клетки.
Докато обикаляхме из сивите като в боен кораб коридори, директорът продължаваше да обяснява:
— Съществуват новопоявили се вируси, които въздействат върху животните или хората, или пък върху двете.
Ние, хората и висшите животински видове, нямаме имунна защита за много от тези смъртоносни болести. Сегашните лекарства за животни не са много ефикасни и затова ключът към предотвратяването на бъдеща глобална катастрофа са противовирусните ваксини. А ключът към новите ваксини е генното инженерство.
— Каква катастрофа? — попита Макс.
Доктор Цолнър продължаваше да върви и да говори прекалено оживено — поне според мене, като се имаше предвид темата.
— Е, по отношение на болестите по животните например, шапната епидемия би могла да унищожи голяма част от добитъка в страната и да съсипе поминъка на милиони хора.