Стойността на другите храни навярно ще се увеличи четирикратно. Шапният вирус е може би най-заразният и жизнеспособен, поради което специалистите по биологични оръжия винаги са си падали по него. Тези господа ще са щастливи, ако успеят чрез генно инженерство да получат шапен вирус, който да заразява хора. Но още по-лошо е, струва ми се, че някои от тези вируси могат самостоятелно да мутират и да стават опасни за човека.
Никой нямаше забележки или въпроси. Продължихме да надничаме в други лаборатории и Цолнър винаги казваше по няколко насърчителни думи на бледите интелектуалци в бели дрехи, трудещи се в условия, които ме изнервяха дори само като ги гледах. Питаше ги например: „Какво научихме днес? Открихме ли нещо ново?“ И така нататък. Очевидно учените го обичаха или поне го търпяха.
Завихме по други безкрайни коридори. Цолнър продължаваше лекцията си:
— През 1983-та например в Ланкастър, Пенсилвания, избухна епидемия на изключително заразен и смъртоносен грип. Загинаха седемнайсет милиона. Пилета, искам дакажа. Домашни птици. Но разбирате какво имам предвид.
Последната голяма епидемия на смъртоносен човешки грип в света е била през 1918-а. Загинали са двайсетина милиона души, от които петстотин хиляди в Съединените щати. На основата на сегашното ни население, еквивалентният брой на жертвите днес би бил приблизително един и половина милиона души. Можете ли да си го представите? А вирусът от 1918-а не е бил особено жизнеспособен и разбира се, пътуването е било много по-бавно и не толкова често. Днес магистралите и самолетните линии могат да разпространят заразен вирус из целия свят за дни. Хубавото при най-смъртоносните вируси като еболата е, че убиват невероятно бързо и нямат достатъчно време да напуснат африканските села преди всички в тях да са мъртви.
— Има ли ферибот в един часа? — попитах аз.
Доктор Цолнър се засмя.
— Малко сте изнервени, нали? Тук няма от какво да се страхувате. Много сме предпазливи. В тази сграда се отнасяме към малките организми с изключително уважение.
— Това ми звучи като: „Моето куче не хапе“.
Доктор Цолнър не ми обърна внимание и продължи:
— Задачата на министерството на земеделието на Съединените щати е да предотврати разпространението на болести по животните от чужбина. Ние сме животинският еквивалент на центровете за контрол на болестите в Атланта. Както можете да си представите, работим в тясно сътрудничество с тях заради тези взаимно предаващи се болести — от животните на човека и обратно. Имаме огромен карантинен комплекс в Нюбърг, щата Ню Йорк, в който трябва да прекарат определен карантинен период всички влезли в тази страна животни. Нали разбирате, всеки ден пристига цял Ноев ковчег с животни — чуждестранни расови коне, животни за циркове и зоологически градини, за разплод, екзотични животни за пазара като например щрауси и лами, екзотични домашни любимци като виетнамските прасета и всевъзможни птици от джунглата… Два и половина милиона ежегодно. Трябва да ви кажа, че внасянето на всички тези животни в страната ни докарва много работа и главоболия. Въпрос е единствено на време… Можете да екстраполирате данните от животинското царство за човешкото население.
Аз определено можех.
Той помълча малко, после продължи:
— Някога плъмайландските топове са пазили бреговете на тази страна, сега същото прави лабораторията.
Доста поетично за учен, помислих си, после си спомних същия цитат от един от материалите, които ми даде Дона.
Цолнър обичаше да приказва, а моята работа бе да слушам, така че всичко си беше на мястото.
Влязохме в помещение, което според Цолнър бе лаборатория за рентгенова кристалография. Нямах намерение да споря с него. Над един микроскоп се беше навела жена и директорът ни я представи като доктор Чен, колега и добра приятелка на Том и Джуди. Доктор Чен бе трийсетинагодишна и много привлекателна, с дълга гъста черна коса, завързана отзад на някаква плитка, подходяща за работата с микроскоп през деня, предполагам, и кой знае за какво нощем, когато я разплиташе. Дръж се прилично, Кори. Тя е учен и е много по-умна от теб.
Доктор Чен ни поздрави. Изглеждаше много сериозна, но навярно просто беше разстроена от смъртта на приятелите си.
Бет за пореден път се погрижи да стане ясно, че съм бил приятел на семейство Гордън и ако не за друго, поне заради това заслужавам своя един долар седмично. Искам да кажа, че хората не обичат разни ченгета да им досаждат с въпроси, но ако едно от ченгетата е общ приятел на покойните, то става малко по-особено. Така или иначе, всички се съгласихме, че смъртта на семейство Гордън е трагедия, и се разговорихме за тях.