— Очаквам отговор на въпроса си.
— Отговорът е, че това не е ваша работа, господин Кори.
— Моя е, докторе. Щом подозираме, че семейство Гордън са откраднали микроорганизми, които могат да се използват като биологично оръжие, и че това е причината за убийството им, трябва да знаем дали тук има такива организми.
С други думи, в сградата има ли специалисти по биологични оръжия? Работят ли тук? Извършват ли експерименти?
Доктор Цолнър погледна към господата Фостър и Наш, после отвърна:
— Ще ви излъжа, ако ви кажа, че тук не идва никой от химическите подразделения на армията. Те проявяват изключителен интерес към ваксини и противоотрови за биологично опасни вещества…
Правителството на Съединените щати не проучва, не разработва и не произвежда нападателни биологични оръжия. Но би било национално самоубийство да не проучва отбранителни средства. Защото някой ден, когато вашият престъпник с чашата с антракс се приближи с кануто си до Манхатън Айланд, ние трябва да сме готови да защитим населението. Давам ви уверението си, че семейство Гордън нямаха нищо общо с когото и да е от армията, че не работеха в тази област и нямаха достъп до нищо толкова опасно…
— Освен до ебола.
— Вие наистина внимавате. Собствените ми хора би трябвало да взимат пример от вас. Но защо да си правим труда да разработваме оръжие от ебола? Нали имаме антракса.
Опитите за усъвършенстване на антракса са като тези за усъвършенстване на барута. Антраксът лесно се размножава, лесно се отглежда, бързо се разпространява по въздух, убива достатъчно бавно, че заразените да го разпространят, и осакатява също толкова хора, колкото и унищожава, изобщо тотално съсипва вражеската система за здравеопазване. Но официално ние нямаме антраксови бомби или артилерийски снаряди. Въпросът е, че ако семейство Гордън са се опитвали да разработят биологично оръжие, което да продадат на чужда сила, те не биха си правили труда да използват ебола. Бяха прекалено умни. Затова можете да оставите тези си подозрения.
— Сега се чувствам много по-добре. Между другото, те кога са ходили в Англия?
— Чакайте да помисля… През май миналата година. Спомням си колко им завиждах, че отиват в Англия през май.
Защо питате?
— Докторе, учените знаят ли защо задават всичките си въпроси?
— Не всичките.
— Предполагам, че разноските по пътуването им е поела държавата, нали?
— Разбира се. Това беше служебна командировка. — Той се замисли за миг.
— Всъщност те прекараха една седмица в Лондон на собствени разноски. Да, спомням си.
Кимнах. Аз пък си спомнях, че през май или юни миналата година Том и Джуди бяха изплащали необичайно големи суми от кредитните си карти. Чудех се къде ли са прекарали тази седмица. Не в лондонски хотел, освен ако не бяха скрили сметката. Не си спомнях и да са теглили някакви големи суми в брой. Нещо, върху което трябваше да се замисля.
Проблемът със задаването на наистина сериозни въпроси пред Фостър и Наш бе, че те чуваха отговорите. А даже да не знаеха откъде идват въпросите, бяха достатъчно умни, за да разберат — обратно на онова, което казах на Цолнър — че повечето въпроси имат цел.
Вървяхме по много дълъг коридор и всички мълчахме. После директорът попита:
— Чувате ли? — Той замръзна на място и прилепи ръка до ухото си.
— Чувате ли?
Всички спряхме и се заслушахме. Накрая Фостър попита:
— Кое?
— Тътена. Това е…
Наш коленичи и постави длани на пода.
— Земетресение ли?
— Не — отвърна Цолнър, — това е стомахът ми. Гладен съм. — Той се засмя и се плесна по шкембето.
— Успокойте се — каза той с немския си акцент, който правеше думите му още по-смешни. Всички се усмихнаха. Освен Наш, който сковано се изправи и изтупа ръцете си.
Цолнър се приближи до една яркочервена врата, върху която имаше шест стандартни предупреждения: „биологична опасност“, „радиация“, „химически отпадъци“, „високо напрежение“, „отрова“ и накрая, „необработени човешки отпадъци“. Отвори вратата и съобщи:
— Столовата.
В обикновеното бетонно помещение имаше десетина празни маси, мивка, хладилник, микровълнова фурна, информационни табла, покрити с бележки и съобщения, и кафеварка, но нямаше автомати за напитки и закуски, тъй като очевидно никой не искаше да идва тук и да ги обслужва. Върху друга маса имаше факс, меню за деня, хартия и молив. Директорът каза:
— Обедът е от мен. — И си написа голяма поръчка, включваща супата за деня, която бе от говеждо.
Даже не исках да мисля откъде идва месото. За първи път, откакто ме изписаха от болницата, си поръчах за десерт плодово желе и за първи път през живота си пропуснах месните ястия. Никой не изглеждаше особено гладен и всички си поръчаха салата.