Доктор Цолнър прати по факса поръчката и съобщи:
— Обедът тук не започва преди един часа, но ще изпълнят поръчката бързо, защото я пратих аз.
Предложи ни да си измием ръцете и всички го направихме — със странен кафяв течен сапун, който миришеше на йод.
Всички си взехме кафе и седнахме. Появиха се и неколцина други хора, които си взимаха кафе, вадеха разни неща от хладилника или пращаха по факса поръчките си. Погледнах си часовника да видя колко е часът и видях само празната си китка.
— Ако бяхте влезли с часовника си — каза Цолнър, — щеше да ми се наложи да го обеззаразя и да го оставя под десетдневна карантина.
— Часовникът ми не би оцелял след обеззаразяване. — Погледнах часовника на стената. Беше един без пет.
Няколко минути разговаряхме на различни теми. Вратата се отвори и влезе мъж в бели лабораторни дрехи. Буташе количка от неръждаема стомана. Най-обикновена количка за сервиране, само дето бе покрита с найлон.
Доктор Цолнър свали найлона и го изхвърли, после като съвършен домакин — раздаде поръчките ни и освободи мъжа с количката.
— През душа ли трябва да мине сега този човек? — попита Макс.
— О, да. Количката първо се оставя в помещението за обеззаразяване и се взима по-късно.
— Възможно ли е тази количка да се използва за тайно изнасяне на големи предмети оттук? — попитах аз.
Доктор Цолнър — подреждаше обилния си обед пред себе си с опита на истински лакомник — вдигна поглед от любимото си занимание и отвърна:
— Всъщност да. Тази количка е единственото нещо, което редовно циркулира между административната и лабораторната зона. Но ако ще я използвате за тайни цели, трябва да включите още двама души. Човека, който я вкарва и изкарва, и онзи, който я мие и я връща в кухнята. Много сте умен, господин Кори.
— Разсъждавам като престъпник.
Той се засмя и загреба в говеждата си супа. Пфу.
Докато поглъщах желето си, наблюдавах директора. Харесваше ми. Беше забавен, добродушен, гостоприемен и интелигентен. Лъжеше като циганин, разбира се, но други го бяха накарали да го прави. Навярно двамата клоуни, които седяха срещу него, а и Бог знае кой друг от Вашингтон цяла сутрин го бе инструктирал по телефона, докато ние скитахме из руините и разглеждахме брошури за чумата по едрия рогат добитък. Доктор Цолнър беше инструктирал доктор Чен, която се държеше малко прекалено съвърщено. Искам да кажа, че от всички хора, които бихме могли да разпитаме, директорът ни заведе при доктор Чен, чиято работа, изглежда, беше съвсем далечно свързана с проучванията на семейство Гордън. И ни я представи като тяхна добра приятелка, но това не бе така — никога не бях чувал да споменават името й. И после другите учени, с които за кратко бяхме разговаряли, преди Цолнър да ни подкара по-нататък — те четяха същите реплики като Чен.
— Не вярвам в тази история с ваксината за ебола — казах на Цолнър. — Зная какво криете.
Челюстта му замръзна и той ме изгледа втренчено.
— Извънземните от Розуел, нали, докторе? — продължих аз. — Семейство Гордън са се готвели да изплюят камъчето за извънземните от Розуел.
В столовата бе настанала пълна тишина. Гледаха ни. Усмихнах се.
— Това зелено желе е от мозъци на извънземни, нали? В момента изяждам уликите.
Всички се усмихнаха. Цолнър се засмя толкова силно, че едва не се задави. Божичко, колко съм забавен. Двамата с директора можем да направим страхотен дует — Кори и Цолнър.
Известно време кротко си приказвахме. Огледах спътниците си. Когато споменах, че не вярвам във версията с ваксината за ебола, Джордж Фостър беше придобил малко паникьосано изражение, но сега изглеждаше нормално и гълташе салата от люцерна. Тед Наш бе приел заявлението ми с по-малко паника и повече кръвожадност. Искам да кажа, че каквото и да ставаше тук, сега не беше нито времето, нито мястото да го наричам лъжец. Срещнах погледа на Бет и както обикновено не бих могъл да кажа дали я забавлявам, или дразня. Пътят към сърцето на жената минава през чувството й за хумор. Жените харесват мъжете, които могат да ги карат да се смеят. Така поне смятам.
Погледнах Макс, който, изглежда, не изпитваше кой знае каква клаустрофобия в тази почти нормална стая. Бодеше салатата си от боб, която не би трябвало да се включва в менюто в затворено пространство като това.
Довършихме храната си, после разговорът се върна към вероятната открадната ваксина.
— Някой спомена, че тази ваксина би струвала теглото сив злато и това ми припомня за нещо — каза доктор Цолнър.
— Няколко от ваксините, които изследваха Гордънови, имаха златист цвят и веднъж те ги нарекоха „течно злато“. Стори ми се странно, навярно защото тук никога не говорим за пари или печалба…