— Разбира се, че не — прекъснах го аз. — Вие сте държав на институция. Парите не са ваши и никога не трябва да имате печалба.
— Същото е и във вашата работа, нали? — усмихна се той.
— Абсолютно същото. Във всеки случай, сега смятаме, че семейство Гордън са се опомнили и тъй като вече не са били доволни да работят в полза на науката с държавна заплата, са открили капитализма и са се устремили към златото.
— Точно така. Вие разговаряхте с колегите им, видяхте с какво се занимават и можете да направите едно-единствено заключение. Все още ли се съмнявате?
— Не се съмнявам — излъгах. Разбира се, че се съмнявах — аз съм от Ню Йорк и съм ченге. Но не исках да разстройвам доктор Цолнър, господин Фостър или господин Наш, затова казах:
— Просто се опитвам да проверя дали фактите си пасват. Така, както го виждам, или убийците на семейство Гордън не са имали нищо общо с работата им тук и ние сме тръгнали по лъжлива следа, или, ако убийците им са свързани с тяхната работа, най-вероятно става дума за кражба на противовирусна ваксина за милиони долари. Течно злато. И очевидно семейство Гордън са били измамени или те са се опитали да измамят партньора си и са били убити.
— Отново изпитах усещането, че ми се губи нещо.
Господи. Ето го пак. Какво?… Беше някъде тук. Не можех да го видя, но чувах ехото му и можех да усетя присъствието му, но какво бе то?
— Господин Кори?
— А?
Блестящите сини очи на доктор Цолнър ме преценяваха иззад телените рамки на очилата.
— За какво толкова сте се замислили?
Хм, да. Щом аз трябваше да си оставя часовника, защо вие не си свалихте очилата?
— Това е единственото изключение. На излизане очилата ми минават през специална обеззаразителна баня. Това навежда ли ви на някоя нова теория?
— За гелови плаки, замаскирани като очила.
Той поклати глава.
— Идиотска мисъл. Според мен геловите плаки са били изнесени с количката за храна.
— Точно така.
Доктор Цолнър погледна към часовника на стената и каза:
— Ще продължим ли?
Всички се изправихме и изхвърлихме пластмасовите и картонени съдове в червено кошче за боклук с червен найлонов чувал.
Когато излязохме в коридора, директорът съобщи:
— Сега ще влезем в зона три. Рискът от заразяване в нея е по-голям, разбира се, така че ако някой не иска да влезе, ще помоля да го придружат до душа.
Очевидно всички горяха от нетърпение да потънат още по-надълбоко в адските недра. Е, навярно преувеличавам. Влязохме през червена врата с надпис „Зона три“. Тук, обясни ни Цолнър, неговите учени работели с живи патогени — паразити, вируси, бактерии, плесени и други гадости — и ни показа лаборатория, в която на столче пред някакъв отвор в стената седеше жена. Носеше маска и бе с латексови ръкавици. На лицето й имаше пластмасов предпазител, нещо като прозрачния капак над витрината със салатите в заведение, но тя не си взимаше от зелевата салата.
— Въздухът в отвора, където са патогените, се всмуква навън, така че почти няма риск нещо да влезе в стаята — каза Цолнър.
— Защо тя е с маска, а ние не? — попита Макс.
— Добър въпрос — съгласих се аз.
— Тя е много по-близо до патогените — отвърна директорът. — Ако искате да се приближите и да погледнете, вие също ще си сложите маски.
— Пас — казах аз.
— Пас — присъединиха се и останалите.
Доктор Цолнър се приближи до жената и тихо размени с нея няколко думи. После се върна при нас.
— Тя работи върху вируса, който причинява болестта на синия език. — Той се замисли за миг, после прибави:
— Може би прекалено много се приближих, — Изплези езика си, който наистина бе яркосин, и се опита да го погледне. — Мили Боже… или пък е от боровинковия сладкиш, който ядох за десерт? — Той се засмя. Всички се засмяхме. Всъщност черният хумор започваше да се изтърква, даже за мен, а аз съм много търпелив към тъпи шеги.
Излязохме от стаята.
Тази част от сградата изглеждаше по-безлюдна от зона две и хората, които видях, не бяха толкова жизнерадостни.
— Тук няма какво толкова да се види — рече Цолнър, — но ако го кажа, господин Кори ще настоява да види всяко ъгълче и цепнатинка.
— О, доктор Цолнър — отвърнах, — дал ли съм ви повод да говорите за мен такива неща?
— Да.
— Добре тогава, да видим всяко ъгълче и цепнатинка.
Чух няколко изпъшквания, но директорът каза:
— Много добре, последвайте ме.
Прекарахме следващия половин час в оглеждане на ъгълчетата и цепнатинките и наистина, по-голямата част от зона три изглеждаше еднаква — стая след стая с мъже и жени, които гледаха през микроскопи, взимаха проби от слуз, кръв и тъкан на живи и мъртви животни и така нататък. Някои от тези хора наистина си носеха обеда със себе си и се хранеха, докато се занимаваха с такива отвратителни неща.