Разговаряхме с още десетина души, които бяха познавали или работили с Том и Джуди, и макар че придобихме по-ясна и пълна картина за тяхната работа, не научихме нещо ново за самите тях.
И все пак смятах, че това занимание е полезно — обичам да съм наясно със средата на жертвите и след време обикновено се сещам за някаква следа, по която да тръгна. Понякога от съвсем случайни разговори с приятели, членове на семейството и колеги изплува по някоя дума, която да доведе до решението. Понякога.
— Повечето от тези вируси и бактерии не са в състояние да прескачат междувидовата бариера — обясни Цолнър. — Можете да изпиете пълна епруветка с шапен вирус и само ще ви се разстрои стомахът, докато една крава ще умре от количество, което да се задържи на върха на топлийка.
— Защо?
— Защо ли? Защото генният строеж на вируса трябва да е в състояние… ами, да се слее с клетката, за да я зарази.
Човешките клетки не могат да са слеят с шапния вирус.
— Но има данни, че хора са се заразявали с болестта на лудата крава — възрази Бет.
— Всичко е възможно. Тъкмо затова трябва да сме внимателни. Все пак гадинките хапят.
Всъщност гадинките смучат кръв.
Влязохме в друга ярко осветена стая и Цолнър каза:
— Тук работим с паразити. Най-гадни са ларвите на мухите месарки. Разработихме хитър начин да се справяме с тях. Открихме, че мъжките и женските се сношават само веднъж в живота си, така че стерилизираме милиони мъжки с гама-лъчи и ги пускаме от самолет над Централна Америка. Когато мъжките се сношават с женските, резултат няма. Хитро, нали?
— Но задоволени ли са женските? — трябваше да попитам аз.
— Трябва да са — отвърна Цолнър. — Защото повече никога не се сношават.
— Има и друга гледна точка — подхвърли Бет.
Директорът се засмя.
— Да. Женската гледна точка.
С това разговорът приключи и всички се изредихме да гледаме ларвите на месарката под микроскоп. Отвратително.
Продължихме да обикаляме лаборатории и стаи, в които се отглеждаха и съхраняваха ужасни микроби и паразити. Минавахме през всевъзможни странни места, чиито цели и функции разбирах съвсем смътно.
Но нито за миг не преставах да мисля, че моите приятели Том и Джуди са вървели по тези коридори и всеки ден са влизали в тези стаи и лаборатории. И все пак изобщо не изглеждаха депримирани или притеснени от това. Поне аз не бях забелязал.
Накрая доктор Цолнър каза:
— Това е краят на зона три. Сега отново трябва да ви попитам дали искате да продължите нататък. Зона четири е най-опасната, всъщност по-опасна е даже от зона пет. В зона пет винаги сте в защитен костюм и с респиратор и всичко постоянно се обеззаразява. Но в зона четири може те да видите животинските кошари, болните и умиращите животни, а също така пещите и стаите за дисекция, ако желаете. Макар че тук работим само с животински болести, в околната среда може да има и други патогени. Това означава микроби във въздуха.
— Ще получим ли маски? — попита Макс.
— Ако желаете. — Директорът се огледа. — Добре. Последвайте ме.
Приближихме се до друга червена врата с надпис „Зона четири“ и със знака за биологична опасност. Някой шут беше нарисувал на вратата особено страшен череп с кръстосани кости — черепът бе пропукан и от цепнатината изпълзяваше змия, която се промушваше през една от очните му кухини. От ухилената му уста излизаше паяк.
— Смятам, че за това ужасно нещо е отговорен Том — каза Цолнър. — Семейство Гордън донесоха тук много лекомислие.
— Разбирам. — Докато не бяха убити.
Домакинът ни отвори червената врата и се оказахме в нещо като преддверие. В малкото помещение имаше метална количка с кашон латексови ръкавици и друг с хартиени маски за лице.
— За всеки, който иска — каза доктор Цолнър.
Все едно да беше заявил, че парашутите или спасителните жилетки се раздават по желание. Искам да кажа, че тези проклети неща или ти трябват, или не.
Директорът изясни предложението си.
— Не е задължително. После така или иначе ще вземем душ. Аз лично не си правя труда да нося ръкавици и маска. Пречат ми. Но вие може би ще се чувствате по-добре с тях.
Имах смътното усещане, че ни предизвиква, все едно че ни казва: „Аз винаги минавам напряко през гробището, но нямам нищо против, щом искате да минем по дългия път“. Идиот.