— Тук едва ли е по-мръсно, отколкото в банята ми — отбелязах аз.
— Най-вероятно е много по-чисто — усмихна се доктор Цолнър.
Очевидно никой не искаше да изглежда страхлив като вземе необходимите предпазни мерки. Ето как накрая ни пипват бацилите. Влязохме през втората червена врата и се оказахме в същия сив бетонен коридор като в останалите части на лабораторията. Разликата бе, че вратите бяха по-широки и всички бяха със секретни брави.
— Това са херметични врати — поясни директорът.
Забелязах, че на всички врати има малки прозорчета и че на стената до тях са закачени бележници.
Доктор Цолнър ни отведе до най-близката врата и каза:
— Всички тези стаи са кошари и имат прозорци за наблюдение. Онова, което видите, може да ви разстрои или да ви разбърка стомаха. Така че не е задължително да гледате. — Той прочете написаното на бележника, който висешена бетонната стена, и съобщи: — Африканска конска треска… — Погледна през прозорчето и прибави:
— Този приятел не е зле. Само е малко апатичен. Погледнете го.
Всички се изредихме да погледнем красивия черен кон в напомнящата на затвор стая. Наистина, той изглеждаше добре, само дето от време на време с усилие се надигаше, сякаш имаше проблеми с дишането.
— Всички животни тук са заразени с вируси или бактерии — поясни Цолнър.
— И какво става с тях? Стават все по-зле и накрая спиратда дишат, така ли?
— Точно така. Разболяват се и умират. Понякога обаче ги жертваме. Това означава, че ги убиваме преди болестта да достигне пълното си развитие. Мисля, че всички, които работят тук, обичат животните и тъкмо затова се занимават с такава дейност. Никой в тази лаборатория не иска да гледа страданията им, но ако някога сте виждали милиони глави добитък, заразени с шап, ще разберете защо е необходимо да пожертваме няколко десетки.
Тъжните помещения сякаш бяха безброй. Минавахме покрай върволица животни в различна степен на умиране. Една крава ни видя, със залитане се приближи до вратата и се загледа в нас.
— Тази е в лоша форма — съобщи доктор Цолнър. — Напреднал шап — виждате ли как ходи? Погледнете и мехури те по устата й. В тази фаза тя дори вече не може да се храни от болка. Слюнката й прилича на въже, толкова е гъста. Това е ужасна болест, стар враг на добитъка. Сведения за нея се откриват още в древните извори. Както казах, това заболяване е много заразно. Някога вятърът разпространил шапна епидемия от Франция през Кале в Англия. Това е един от най-малките откривани досега вируси очевидно е в състояние продължително време да живее в сънно състояние.
Мисля, че всички вече бяхме умствено и физически заразени. С други думи, мозъците ни бяха вцепенени и едва-едва се влачехме. По-лошото обаче беше, че бяхме в отвратително настроение и ако имах душа, тя щеше да е в смут.
— Не зная за другите, но аз вече видях достатъчно — казах накрая.
Всички се присъединиха към мен.
Аз обаче имах една последна тъпа идея и попитах:
— Можем ли да видим с какво са работели семейство Гордън? Искам да кажа, маймунската ебола?
Той поклати глава.
— Това е в зона пет. — Замисли се за миг, после рече:
— Но мога да ви покажа свиня с африканска свинска чума — тя е много подобна на еболата.
Поведе ни по друг коридор и спря пред врата с номер „1130“. Погледна бележника на стената и каза:
— Това е една от последните фази… фазата на кръвоизливите… до сутринта ще умре… ако умре по-рано, ще я поставят в хладилна камера, на сутринта ще й направят дисекция и ще я изгорят. Това е много страшна болест, която почти е унищожила свинете в определени части на Африка. Ваксина още не е открита. Както казах, тя е много сходна с еболата… Вижте сами.
Пристъпих към вратата и погледнах. Подът на помещението бе боядисан в червено, което отначало ме изненада, но после разбрах. Почти по средата на стаята лежеше голяма неподвижна свиня и около устата, муцуната и дори ушите й имаше кръв. Въпреки червения под забелязах блестяща локва кръв до задните й части.
Зад мен директорът каза:
— Виждате, че има кръвоизлив, нали? Тази треска е ужасна. Органите стават на каша… Сега разбирате, защо еболата е толкова страшна.
По средата на пода забелязах, голям метален канал — кръвта се стичаше в него. Не можех да не се върна обратно на Западна 102-ра улица, когато животът ми се оттичаше в проклетата канализация и аз можех да го видя. Знаех как се чувства свинята, докато гледа собствената си кръв да изтича, докато чува свистенето в ушите си и пулсирането в гърдите от падането на кръвното налягане и опитите на сърцето да го компенсира, като бие все по-бързо — докато накрая разбираш, че ще спре.