— Чакаме шефката — казах на доктор Цолнър. — Без нея не взимаме важни решения.
Директорът кимна и се засмя.
Стори ми се, че не изглежда особено притеснен от последните събития — от това, че разпитват охраната му или че проверяват мерките му за сигурност в лабораторията, или дори от вероятността двама от най-добрите му учени да са откраднали нещо добро и ценно, или пък нещо лошо и смъртоносно. Стори ми се, че не се притеснява, защото даже някак си да го бяха прекарали или да му потърсеха отговорност за нечие друго прекарване, той вече се е откачил — вече е сключил сделката си с правителството и оказва съдействие за прикриването на нещо в замяна на оневинява-нето си. Имаше също вероятност, макар и твърде далечна, доктор Цолнър да е убил семейство Гордън или да знае кой е убиецът. Колкото до мен, подозирах всеки, който е бил близо до жертвите.
Бет излезе от дамската съблекалня и се присъедини към нас на рецепцията. Забелязах, че не се е гримирала внимателно и че бузите й блестят — все пак нали бяха току-що изтъркани.
Тя размени пропуските си, след което доктор Цолнър й повтори предложенията си.
Бет ни погледна и каза:
— Аз видях достатъчно, освен ако не искате да слезем в подземните бункери или нещо друго.
Всички поклатихме глави. Тя отново се обърна към директора.
— Запазваме си правото да посетим острова по всяко време до приключването на случая.
— Що се отнася до мен, винаги сте добре дошли. — И прибави:
— Но не зависи от мен.
Навън прозвуча сирена и аз погледнах през стъклените врати. Неколцина служители се качваха в един бял автобус.
— Простете ми, че няма да ви придружа до ферибота — каза доктор Цолнър, ръкува се с всички ни и топло се сбогува, без изобщо да покаже, че се радва да се отърве от нас.
Истински джентълмен.
Излязохме и преди да се кача в автобуса, вдишах огромно количество свеж въздух. Шофьорът бе от охраната и предполагам, че изпълняваше задачата да ни придружи.
В автобуса имаше само шестима служители — не бях видял никого от тях по време на обиколката ни. Автобусът измина за пет минути разстоянието до кея и спря.
Слязохме, качихме се на синьо-белия ферибот, той наду сирената си и потеглихме.
Един от екипажа, очукан от времето господин, дойде при нас, събра пропуските ни и попита:
— Е, хареса ли ви островът на доктор Моро?
Литературният намек ме изненада, тъй като идваше от стар моряк. Побъбрихме си малко и научих, че се казва Пит. Каза, че адски съжалявал за семейство Гордън.
После се извини и се качи по стълбите, които водеха към горната палуба и мостика. Последвах го и преди да отвори вратата на мостика, го повиках.
— Може ли за минутка?
— Естествено.
— Познаваше ли семейство Гордън?
— Естествено, че ги познавах. Пътувахме заедно на този кораб цели две години.
— Казаха ми, че идвали на работа със собствената си яхта.
— Понякога. Прекрасна нова „Формула 303“. Адски бърза.
Беше време да действам директно, така че го попитах:
— Има ли вероятност да са карали дрога с това нещо?
— Дрога ли? По дяволите, не. Не биха могли да открият остров, та какво остава за кораб, от който да вземат дрогата.
— Откъде знаеш?
— Веднъж си поговорих малко с тях за лодки. Изобщо неразбираха от навигация. Даже нямаха навигационна система на борда. Разбираш ли?
— Да. — Сега, когато се заговорихме, се сетих, че никога не бях виждал на яхтата им сателитно навигационно устройство. Защото ако се занимава с наркотици, човек непременно се нуждае от такова.
— Може би са те будалкали — казах му. — Може да са били най-добрите моряци след Магелан.
— След кой?
— Защо смяташ, че не са разбирали от навигация?
— Опитах се да ги пратя по маршрута на Мощната ескадра. Схващаш ли? И те не проявиха интерес.
Пит бе малко напрегнат. Опитах отново:
— Може да са се правели, че не разбират. Нали разбираш, за да не си помисли някой, че превозват дрога.
— Така ли? — Той се почеса по главата. — Може би. Обаче едва ли. Не обичаха да излизат в открито море. Ако бяха с яхтата си и видеха ферибота, минаваха откъм надветрената страна и през целия път вървяха с нас. Не обичаха да губят сушата от поглед. Това звучи ли ти като да са превозвали дрога?
— Май не. Тогава кой ги е убил и защо, Пит?
Той пак се почеса, после отвърна:
— Проклет да съм, ако знам.
— Знаеш, че си мислил за това, Пит. Кой и защо? Какво си помисли отначало? Какво приказват хората?
— Ами, помислих си, че са откраднали нещо от лабораторията — измънка той. — Нали разбираш? Например нещо, което може да унищожи света. И че са щели да го продадат на чужденци или нещо такова. Нали разбираш? И че сделката се е прецакала и са ги очистили.